Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Пътят се разшири, свърна покрай горист хълм, после се заспуска надолу. Ферда и ди Кабон яздеха напред, следваха ги един от младите войници и Фойкс. Лис яздеше малко зад Иста, останалите се точеха назад.

Най-напред Иста го усети като вълна от чувство — яростна, неясна заплаха; болка и отчаяние; ужасяващ задух. След миг конят й спря рязко, хълбоците му затрепериха. Животното вирна глава и изцвили.

Мечката нападна откъм сянката на дърветата. Главата й беше снишена, широките плещи бяха изгърбени, бронзовата козина бе нагъната като водни вълни под ко̀сата следобедна светлина. Движеше се невероятно бързо за толкова голямо, тежко животно. Ръмженето й разцепи въздуха като трион.

Животните се подплашиха. Младият войник пред Иста, Пежар, се люшна наляво, когато паникьосаният му кон се дръпна надясно, и се изхлузи от седлото. Иста не го видя как пада, защото собственият й кон се изправи с ужасено цвилене на задните си крака. Със закъснение тя се опита да скъси юздите, да сграбчи гривата. Лъкът на седлото я удари силно в корема, самото седло се изплъзна изпод нея, а после земята изведнъж я удари и й изкара въздуха. Тя се превъртя, замаяно се изправи, хвърли се да улови провисналата юзда и не успя.

Конете подскачаха, а ядосаните ездачи дърпаха ожесточено юздите с надежда да си върнат контрола над животните. Конят на Пежар, останал без ездач, вече препускаше обратно по пътя, а конят на Иста подскачаше и хвърляше къчове след него. Самият Пежар лежеше по гръб на земята и се взираше ужасено в мечката, надвиснала над него. От устата й се точеха лиги. Бясно ли беше животното, за да ги нападне така? Планинските мечки обикновено избягваха хората, а и това не беше майка, защитаваща малките си, а голям мъжкар.

„Това не е мечка“. Или… не само мечка. Задъхана, омаяна, Иста залитна. Въпреки първоначалното впечатление за ужасяваща енергия, мечката никак не изглеждаше добре. По-отблизо се виждаше, че козината й е крастава и окапала на места, а въпреки едрото тяло по костите почти нямаше плът. Краката на мечока трепереха. Той се вгледа в Иста, сякаш сам омаян от нея толкова, колкото тя от него.

Стори й се, че мечешката му природа е сякаш изядена отвътре навън. Очите, които я гледаха втренчено, блестяха червени, с интелигентност, нетипична за животински мозък. „Обладал го е демон. И почти го е изял“.

„И сега паразитът си търси нов гостоприемник“.

— Как смееш — изсъска Иста. Дори и една обикновена мечка не заслужаваше това. „Нямаш работа тук, демоне. Върви си при своя прокълнат господар“. Погледите им се счепкаха; тя пристъпи още малко напред и мечката отстъпи от пребледнялото момче. Още една стъпка. Още една. Мечката-демон сведе глава почти до земята, очите й бяха широко отворени и обточени с бяло; душеше нервно и отстъпваше страхливо.