Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Д-р Чен го преведе през отворена врата в дъното. Озоваха се в претъпкан кабинет — метално бюро, отрупано с научни списания, бяла дъска, покрита с изписани лепящи листчета, и шкаф с лавици, натежали от стъклени буркани с образци във формалин.
Юри с изненада позна човека, седнал приведен зад бюрото с телефон в ръка. Мъжът, в средата на петдесетте, беше с шотландски произход и това му личеше отвсякъде — едър, с румени бузи и прошарена рижа брада, грижливо подрязана по формата на издадената му челюст. Същият този човек оглавяваше екипа, натоварен да съдейства на руснаците… Освен това беше колега и дългогодишен приятел на Арчибалд Полк.
Д-р Трент Макбрайд.
— Току-що пристигна — каза той в слушалката и кимна към Юри. — След час ще инструктирам всички.
Макбрайд затвори капачето на мобилния си телефон, стана и протегна ръка.
— Уведомиха ме за затруднението ти, Юри. Предвид уязвимото състояние на детето, задачата ни е с първостепенен приоритет. Ще направим всичко по силите си да го намерим.
Юри стисна ръката му и седна. Макар че в първия момент се стресна, сега беше доволен, че именно Макбрайд е въпросният трети. Зад шумното си добросърдечие той беше човек с остър и практичен ум.
— Значи разбираш колко важно е да си я върнем — каза той. — При това колкото се може по-скоро.
Макбрайд кимна.
— Колко часа може да издържи детето без лекарствата си?
— Тридесет и два.
— А последната й инжекция кога беше?
— Преди седем — мрачно отговори той.
Което означаваше, че имат малко повече от едно денонощие да я намерят.
— Значи трябва да действаме бързо — каза Макбрайд. — Както сигурно се досещаш, Мейпълторп вече ми се обади. Това всъщност е причината да дойда лично.
— Мислех, че си в Женева. Нали беше решил да се покриеш за известно време?
— Само докато нещата с Арчибалд се уредят. — Студена сянка прекоси очите му. — Което вече стана, така или иначе. Макар и не по най-добрия начин. Той ми беше приятел.
— Знаеш не по-зле от мен, че на д-р Полк му оставаха няколко дни живот. Аз просто направих необходимото.
Думите му май не трогнаха Макбрайд.
— И ако си спомняш — продължи Юри, аз от самото начало бях против включването му.
Макбрайд се отпусна назад и столът под него изскърца жално.
— Аз пък искрено вярвах, че Арчибалд ще се въодушеви, особено след като лично се запознае с проекта. В крайна сметка, това беше един вид продължение на собствените му изследвания. И заради заплахата, която представляваше, единственият друг вариант беше да…
И отново онова тъжно вдигане на рамене.
Д-р Полк беше стигнал твърде близо до сърцевината на изследователския проект. „По-близо, отколкото си мисли Макбрайд всъщност“. Това стесняваше вариантите им на действие до два — или да привлекат Полк на своя страна, или да го елиминират.
Опитът да го привлекат се беше провалил… катастрофално.
Заведоха го в Зайчарника, а той взе, че избяга оттам, като открадна ценна информация. Нямаха друг избор, освен да го открият и да прибягнат до втория вариант.
— Съжалявам за Арчибалд — каза Юри.
И наистина съжаляваше. Смъртта на д-р Полк, макар и трагична необходимост, си оставаше непрежалима загуба. Професорът беше постигнал изключителни резултати със собствени сили, беше на крачка да разкрие онова, което руснаците пазеха в тайна от американците. В крайна сметка и двете страни бяха подценили изобретателността му.
Както преди да го отвлекат, така и след това.
Юри продължи:
— Колкото до изчезналото момиче…
Макбрайд го прекъсна:
— Предполагам, че е от вашите омеги, прав ли съм?
Юри кимна.
— При това от най-добрите. И е жизненоважна за, проекта. А и за вашата работа също. Мейпълторп изглежда не си дава, сметка, че животът и функционирането на омегите зависи от поддържането на изключително деликатен баланс.
Макбрайд потърка основата на носа си.
— По телефона Мейпълторп всъщност намекна, че може би ние бихме проявили интерес да се „сдобием“ с детето.
— Подозирах, че може да пробва нещо такова.
Вратата към външния офис се отвори. Юри чу д-р Чен да поздравява някого — официално и вдървено.
Обърна се и с потрес видя как обектът на разговора им се появява на прага. Провисналото лице на Мейдълторп изглеждаше по-намусено от обичайното. Студени тръпки на лошо предчувствие плъзнаха по гръбнака на Юри.
Макбрайд стана.
— Джон, тъкмо говорехме за теб. Хората ти намериха ли черепа?
— Не. Претърсихме из основи и двата музея.
— Странно — каза Макбрайд, смръщил разтревожено вежди. — А нещо за момичето?
— Вдигнахме хеликоптери над целия град. Прослушват зоните една по една в концентрични окръжности с център зоологическата градина. Засега не са засекли и следа от проследяващото устройство.