Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Монк използва краткото уединение, за да си събере мислите, но празнините в паметта му все така зееха като бездна. Все още не помнеше нищо преди събуждането си в тази стая. Но ако не друго, усилието да се облече мобилизира мускулите му и главата му спря да се върти при всяко движение.
Тръгна към по-голямото момче, Константин, което чакаше при вратата — метална и с резе от външната страна. Видът й беше достатъчно потвърждение, че са го държали тук като затворник и че това сега наистина е бягство.
Най-малкият от тримата му спасители — Пьотър го хвана за ръката и го задърпа по коридора, далеч от светлината на сестринската стая. Монк се сети за молбата на детето.
„Спаси ни“.
От какво, не разбираше. Момичето — казали му бяха, че името й е Кишка — ги поведе към някакво задно стълбище с неонов надпис над входа към стълбищната площадка. Монк погледна нагоре към светещите букви.
Кирилица.
Сигурно беше на руски. Макар спомените му да бяха излезли в неплатен отпуск, Монк знаеше, че не му е мястото тук. Мислите му течаха на английски. Без британски акцент. Значи оставаше да е американец, нали така? Щом разбираше всичко това, защо…
Водопад от образи го заслепи внезапно, застинали картини от друг живот, като бърз преглед на снимки от цифров фотоапарат…
… Усмивка… кухня и някакъв човек, обърнат с гръб към него… стоманеното острие на брадва се спуска на фона на синьо небе… светлини, които се издигат от дълбините на тъмна вода…
А после изчезнаха.
Главата му пулсираше. Понечи да се хване за стоманеното перило на стълбите и инстинктивно посегна с ръката, която свършваше при китката. Чуканът се плъзна по перилото и Монк с мъка запази равновесие. Сведе поглед към чукана и си спомни един от образите, които паметта му беше изровила преди малко.
… Стоманеното острие на брадва се спуска на фона на синьо небе…
Така ли се беше случило?
Децата вече тичаха по стълбите пред него. С изключение на малкото момче. Пьотър все още го държеше за здравата ръка, вдигнал към него толкова светлосини очи, че биеха на бяло. Малките пръсти стиснаха утешително неговите. После момчето го дръпна леко напред.
Мъжът закуцука след останалите.
Не срещнаха никого по стълбите, а задният вход в края ги изведе под облачното небе на беззвездна нощ. Беше студено, въздухът тежеше влажно в безветрието. Монк си пое дълбоко въздух с надежда да успокои препускащото си сърце.
Чуваше се силно жужене на генератор. Монк плъзна преценяващ поглед по болничния комплекс — ниски крила около две пететажни сгради в центъра.
— Ела. Насам — каза Константин, поел водачеството.
Забързаха по тъмна калдъръмена алея между болницата и висока стена отляво — седем или осем метра колкото двуетажна сграда. Монк погледна нагоре в опит да се ориентира. От другата страна на стената светеха лампи, разкривайки покривите на някакви сгради. Стигнаха до един ъгъл и свърнаха зад стената. Стъпките им отекнаха по гола скала, хлъзгава от росата. Тук отзад нямаше осветление. Монк различаваше единствено стената от циментови блокчета, покрай която подтичваха. Плъзна ръка по зидарията. Стената май беше издигната набързо, поне ако се съдеше по грубата замазка и неравномерната подредба на блокчетата.
Зловещ вой отекна откъм другата й страна. Последваха го приглушен лай и глухи заради разстоянието врясъци.
Монк забави крачка. Животни. Това зоопарк ли беше?
Сякаш прочел мислите му, Константин погледна през рамо към него, прошепна „менажерия“ и му махна да побърза.
Менажерия?
Стигнаха до далечния ъгъл и пътеката пое стръмно надолу. От тази висока точка Монк обхвана с поглед гледката — вдълбана като купа долина в ниското и колоритно селце с калдъръмени улички, къщи със заострени покриви и сандъчета с цветя по прозорците. Улични лампи на газ проблясваха неравномерно. В единия ъгъл на селото, заобиколено от игрища и открит амфитеатър, се издигаше триетажно училище. Малкото селище се беше скупчило около централния площад, където високите струи на фонтан танцуваха и улавяха игриво отблясъците на газените лампи.
В далечния край на селото се издигаха редици от жилищни блокове с вид на служебни общежития, всеки по на пет етажа, с прави улици помежду им — практична, макар и лишена от въображение подредба, скоковете тънеха в мрак и излъчваха усещане за изоставеност.
За разлика от селцето.
То кипеше от трескава дейност, озвучавана от остри викове. Монк различи деца по пижами и нощници. Те се събираха на групички около възрастните, част от които бяха облечени по подобен начин, явно вдигнати от леглата. Други бяха със сиви униформи и шапки с твърди козирки. Лъчи на фенери танцуваха по тесните улици.