Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— От това не се умира — шеговито отбеляза Джо.
— Забравените писатели не умират — промърмори Джей. — Само остават без паметници — и отново избухна в неудържим смях. Свещта трепна и угасна, макар че в ума на Джей старецът я беше духнал. След това стаята потъна в мрак. Един-единствен сноп лунна светлина докосваше каменния под. До прозореца отвън самотна птица изпя кратка и затрогваща песен. Нещо в далечината — котка или сова — изпищя. Той лежеше в тъмното и слушаше. Нощта беше пълна със звуци. Изведнъж под прозореца се чу шум, подобен на стъпки. Джей застина.
— Джо?
Но старецът си беше отишъл — ако изобщо някога бе идвал. Шумът се чу отново, тих, предпазлив. Джей си каза, че сигурно е животно. Може би куче или лисица. Той стана и се приближи към прозореца.
Зад капака стоеше силует.
— Господи!
Джей отстъпи назад и нараненият му крак не издържа на тежестта. Той се олюля и за малко да падне на пода. Фигурата беше висока и масивна, с дебело палто и шапка. Джей успя бегло да различи черти под козирката на шапката, коса, разпиляна по яката на палтото, гневни очи на бледо лице. В първия миг всичко това му се стори някак познато. После мигът си отиде и жената, която го гледаше зад прозореца, се превърна в напълно непозната за него.
— Какво, по дяволите, правите тук? — той автоматично заговори на английски, без да очаква тя да го разбере. След всичко случило се тази нощ вече не беше убеден, че жената отвън е реалност. — И изобщо, коя сте вие?
Тя го погледна. Старата ловна пушка, която държеше в ръце, не бе насочена точно към него, но достатъчно беше едно съвсем леко движение, за да стане така.
— Вие сте нарушител — отвърна на правилен английски, макар и със силен акцент. — Тази къща не е изоставена. Това е частна собственост.
— Знам. Аз…
Джей си каза, че тази жена вероятно е нещо като пазач. Може би й плащаха, за да наглежда къщата. Присъствието й обясняваше тайнствените шумове, свещите, спалния чувал, миризмата на прясна боя. Останалото — например неочакваната поява на Джо — беше плод на въображението му. Той се усмихна на жената с облекчение.
— Съжалявам, че ви се развиках. Отначало не разбрах. Аз съм Джей Макинтош. От агенцията може да са ви казали за мен.
Тя го гледаше с недоумение. За миг погледът й се стрелна към вътрешността на стаята, спря се на пишещата машина, на бутилките, на багажа.
— От агенцията ли?
— Да. Аз съм човекът, който купи тази къща. По телефона. Завчера — той се изсмя откъслечно и нервно. — Съвсем импулсивно. За пръв път ми се случва. Не можах да изчакам, докато оформим документите. Прииска ми се да я видя веднага.
Джей отново се засмя, но на лицето й не се появи усмивка.
— Казвате, че сте купили къщата?
Той кимна.
— Исках да дойда и да я огледам. Но не можах да взема ключовете. Все пак успях да вляза. Нараних си глезена…
— Това е невъзможно — каза жената с равен глас. — Щяха да ми кажат, че има друг купувач.
— Не мисля, че са очаквали да пристигна така бързо. Вижте, всичко е съвсем просто, наистина. Съжалявам, ако съм ви стреснал. Много се радвам, че наглеждате къщата.
Тя го изгледа странно, но не каза нищо.
— Виждам, че са се опитали да пооправят малко тук. Забелязах кутии с боя. Вие ли се занимавате с боядисването?
Жената кимна с мрачен поглед. Небето зад нея изглеждаше намръщено, смутено. Мълчанието й обезпокои Джей. Явно беше, че думите му й се струват неубедителни.
— Вие… Искам да разбера дали има много работа по къщата. За ремонтиране, имам предвид. За обновяване на сградата.
Жената сви рамене. Този жест не означаваше нищо. Джей нямаше представа какво иска да изрази с него.
— Казвам се Джей Макинтош — той отново се усмихна. — Писател съм.
Отново същият поглед. Очите й изразяваха нещо средно между презрение и любопитство.
— Мари д’Апи. Аз обработвам лозето отсреща, през полето.
— Приятно ми е.
Или ръкостискането не беше сред местните обичаи, или отказът й да стисне ръката му преднамерено целеше да го засегне.
Значи не е пазач на имота, каза си Джей. Трябваше веднага да се досети. Изражението на превъзходство, изписано на лицето й, резките маниери го потвърждаваха. Тази жена имаше своя собствена ферма, свое лозе. Беше твърда и камениста като земята, която й принадлежеше.