Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Е, момче — обади се глас от сенките. — Не си си губил времето.
Джей се обърна така рязко, че за малко да падне.
— Внимавай — весело каза Джо.
— Джо?
Не беше се променил. Носеше стария си каскет, фланелка с надпис „Тин Лизи“, работни панталони и миньорските си ботуши. В едната си ръка държеше две винени чаши. Пред него на масата стоеше бутилката бъзово вино от 1976 година.
— Нали ти разправях, че един ден ще свикнеш — отбеляза със задоволство. — Шампанско от бъз. Малко е силничко, а?
— Джо!
Радостта го обля като вълна, толкова мощна, че бутилките се раздрънчаха. Сега всичко се изяснява, мислеше той трескаво, всичко се връзва. Знаците, спомените — всичко беше свързано, всичко имаше смисъл.
Изведнъж трезвият разум го върна в действителността, сякаш се събуждаше от сън, в който всичко беше свързано и логично, но на дневна светлина се разпадаше на части.
Разбира се, това бе невъзможно. Сега Джо трябваше да бъде на около осемдесет години. Ако изобщо беше жив. Джо си отиде, мислеше Джей с настървение, като крадец в нощта, без да остави нищо след себе си освен въпроси.
Той огледа стареца на светлината от свещта, светлите му очи и веселите бръчици под тях, и за пръв път забеляза, че всичко в него е някак разкрасено — чак до върховете на миньорските му ботуши, — озарено от призрачно сияние, като носталгично видение.
— Ти не си истински, нали? — попита.
Джо сви рамене.
— Кое е истинско? — безгрижно възкликна той. — Няма такова нещо, момче.
— Истинско в смисъл, че съществува наистина.
Джо го изгледа търпеливо, както учител гледа трудно възприемащ ученик. Гласът на Джей прозвуча почти гневно:
— Истинско в смисъл на физическо присъствие. Не част от моето заблудено, подгизнало от вино въображение или симптом за начален етап на отравяне, или призрачно видение, докато тялото ми седи в някоя тиха бяла стая, облечено в една от онези ризи с вързани ръкави.
Джо го погледна кротко.
— Значи си станал писател — отбеляза той. — Винаги съм казвал, че си умно момче. Пишеш ли хубави книги, а? Добри пари ли изкарваш?
— Парите са доста, но хубавата книга е само една. Написах я много отдавна. По дяволите, не мога да повярвам, че наистина седя тук и говоря сам със себе си.
— Само една, а?
Джей отново потръпна. Прохладният нощен вятър се процеждаше през притворения капак на прозореца и довяваше чудния аромат на далечни места.
— Сигурно наистина съм се разболял — тихо каза той на себе си. — Токсичен шок или нещо такова, вероятно от онзи мръсен капан. Сигурно бълнувам.
Джо поклати глава.
— Няма да опънеш петалата, момче — старецът винаги минаваше на диалект, когато ставаше ироничен. — Някакъв си капан за лисици, малко те е гризнал и к’во? Старецът, дето живееше тука, гледаше кокошки. Лисиците най-обичат да крадат кокошки по нощите. Даже си отбелязваше къде е сложил капани, връзваше някое парцалче.
Джей погледна парчето плат в ръката си.
— Мислех, че…
— Знам какво си си мислил — очите на Джо блестяха весело. — Все си същият, бързаш да се косиш, преди да си разбрал какво става. Все питаш. Все трябва да разбереш всичко веднага.
Той му подаде една от чашите за вино, пълна с жълтеникавата бъзова течност.
— Изпий го — благо предложи старецът. — Ще ти стане по-добре. Да ти кажа, най-добре излез пак отвън и си набери малко попов лист, само че сега планетите не са подредени както трябва.
Джей го погледна. Изглеждаше прекалено реален за халюцинация. Под ноктите и в гънките на дланите му имаше градинска пръст.
— Аз съм болен — прошепна тихо. — Ти си отиде тогава, през лятото. Дори не си взе довиждане. Сега не си тук. Знам го.
Джо поклати глава.
— Добре — каза спокойно. — Ще говорим за това друг път, когато си по-добре.
— Когато стана по-добре, ти вече няма да си тук.
Старецът се засмя и запали цигара. Миризмата на тютюн се разнесе бързо из хладния въздух. Джей без учудване забеляза, че цигарата беше „Плейърс номер 6“.
— Искаш ли? — попита Джо и му подаде пакета.
За миг Джей почти почувства цигарата в ръцете си. Запали я и дръпна, но димът миришеше на канал и огън на открито. Той смачка угарката в каменния под и видя как се разлетяха искри. Почувства се замаян.
— Защо не си полегнеш малко? — предложи Джо. — Тук има спален чувал и одеяла — съвсем чисти са. Струваш ми се много уморен.
Джей погледна недоверчиво купчината одеяла. Чувстваше се изтощен. Болеше го главата и кракът, а мислите му бяха много объркани. Знаеше, че трябва да се тревожи. Но в момента сякаш беше изгубил способността си да разсъждава. Легна с мъка и се загърна в спалния чувал. Беше топъл, чист, уютен. През главата му премина мисълта, че може да халюцинира от високата температура като момиченцето в приказката „Малката кибритопродавачка“ и се засмя на себе си. Джо Пръстената ябълка. Смешно, нали? На сутринта сигурно щяха да го намерят с червено парцалче в едната ръка и празна бутилка вино в другата, премръзнал от студ и с усмивка на уста.