Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
През нощта, когато дойде вестта, че Сталин е мъртъв, бях на нощно дежурство. Някъде призори пред мен се разигра незабравима трагикомична сцена. Инженер З., който беше бивш офицер от царската армия, немски възпитаник и, струва ми се, стипендиант на Круп преди войната, беше подсилена охрана. Той беше добър и приятен човек, но изглежда, че имаше някакво политическо петно в биографията му, защото местната Държавна сигурност често се интересуваше от него. Къде и как той бе успял да се напие, не научих, но към пет часа сутринта заварих в стаята на охраната следната сцена: моят колега лежеше на едно походно легло, плачеше с магарешки глас и нареждаше трагично: „Отиде си, няма го вече бащата, учителя… няма го любимия, скъпия човек… другаря Сталин го няма вече…“ — и така нататък, все в този дух.
А нашият партиен шеф Киро, дълбоко трогнат, се беше надвесил над него и чистосърдечно се опитваше да го успокои:
— Успокой се, другарю… Знаеш, всички ни боли, на мене сърцето ми се къса, но… хайде успокой се…
Но нашият герой ревеше със сълзи, та се късаше:
— Неее! — викаше той. — Кой ще го замени сега!
— Все ще се намери някой… — продължаваше да го успокоява Киро.
— Неее! — тресеше се от плач инженер З. — Той е незаменим! Кой смее да каже, че някой може да го замени… Отиде си най-великият, най-мъдрият, близкият, родният, бащата, учителят, вождът…
Около нас започнаха да се тълпят работници, чието здраво реалистично чувство подсказваше, че цялата сцена, която нашият инженер разиграваше, беше жива гавра с умрелия диктатор, че нервите на горкия З. не бяха издържали тържеството на този момент… Някой по-съобразителен ми пошушна, че трябва да го изведем от предприятието, преди да го е видял директорът, който лесно би отгатнал какво стои зад пиянските сълзи на този неочаквано скърбящ гражданин. Изведохме го, а Киро замислено ми каза: „Какво нещо, а! Смъртта на другаря Сталин разтърси дори инженер З.“
За няколко часа цяла София потъна в траурни знамена. Радиото свиреше безспирно траурна музика. Започнаха да се провеждат траурни събрания. Въоръжени партийни активисти застанаха на почетна стража пред бюстовете, барелефите и портретите на Сталин. Имаше и специална такава стража на улица „Витошка“, която тогава се казваше „Сталин“, а вестниците съобщаваха колко покрусен бил град Варна, който също се казваше Сталин. В деня на погребението на умрелия диктатор, точно в 12 часа, следваше да му се отдаде последна почит. Беше заповядано всички да излязат от сградите и да застанат неподвижни за три или пет минути, всякакво движение да спре, докато сирените на фабрики и локомотиви, трамвайните свирки и разни други звукови средства щяха да свирят безспир.
Когато излязохме в двора на нашата фабрика, денят беше слънчев, но много студен. Настроението беше някак помпозно, погребално или глупаво тържествено. Точно в 12 часа Маня се изпъна пред мен като войник и сирените на околните предприятия ревнаха. Но нашата собствена сирена, която не бе използувана от войната, проскърца и унизително млъкна. Лицето на Маня пламна от гняв, но тя не каза нищо, а продължи да стои. В същия миг видях един от нашите огняри, бай Димитър, прегърбен шестдесетгодишен човек, да се катери по скобите по външната стена на комина към сирената, която бе на самия връх. Беше истинска лудост изобщо човек да се опитва да изкачи комина по този начин. За всеобщо изумление той се добра до върха и нашата сирена просвири, след като всички други млъкнаха. Стоях и се питах — докъде стига фанатизмът? Може обяснението да е друго, по-логично, но на мен ми се струваше, че със същото чувство, с което бай Димитър изкачи отвесния комин, той можеше да извърши страшни и безразсъдни престъпления. Този бабаитлък, който е демонстрация на сила без разум, винаги ме е карал да потръпвам.