Задочни репортажи за България

— Каквото пише, разбираш го точно обратното. Като пише, че във Франция работниците гладуват, значи си живеят живота, а като пише, че в Румъния са щастливи, значи черно им пред очите! Чиста работа! Колко чудесен е този истински епизод, станал в Драгалевци. Видният писател Георги Караславов беше може би първият, който преди години си издигна голяма вила в Драгалевци. И един ден някакъв журналист пристига на площада на селото и пита група селяни:

— Знаете ли къде живее Караславов? — Те вдигнали мълчаливо рамене.

— Писателят Караславов, този, дето пише книги — пояснил журналистът.

— Сега всички пишат — отвърнал му някой.

— Абе той има нова вила… — продължил журналистът, когато един от селяните възкликнал:

— Аааа! Това е тоя, дето си построи прогимназия!

В самия делничен живот многосмислените шеги и иронични подмятания валяха като дъжд. Преиначаваха се думи, заглавия от вестници, филми и книги, пародираха се изказвания, имитираха се важни партийни личности. Познавах един обикновен работник, който имаше голяма дарба да имитира Вълко Червенков, Георги Трайков и Тодор Живков. Имитациите му бяха абсолютно точни и ние го карахме да произнася цели речи. Никнеха като гъби местни народни епиграмисти с повече или по-малко сполучливи произведения като например „Няма кака Цола да се остави гола“ (за Цола Драгойчева) или „Гошко се мъчи, а Тошко се пъчи“ и т.н.

Имаше нещо много здраво и дълбоко в този народен хумор. Мисля, че чрез него народът се самосъхраняваше. Комунистическата партия и партийните членове, грамадната маса от които, изглежда, не притежаваше никакво чувство за хумор, реагираха остро и непримиримо срещу народния смях. Те знаеха и знаят, че смехът беше насочен срещу тях, но бяха твърде примитивни, за да проявят великодушие. Немалцина народни хумористи биваха задържани, бити, интернирани заради разказване на вицове. В досиетата на много български граждани е записано, че са разказвали или преразказвали вицове. Особено жестоко се преследваше този смях по времето на Сталин. Малко преди да умре, известният сталинистки идеолог Андрей Жданов (улица „Пиротска“ в София все още носи името на този тип) излезе със статия за смеха, в която заповядваше на съветските граждани на кого и кога да се смеят. Тази статия, очевидно писана по указание на самия Сталин, стана повод у нас да се предприеме истинска наказателна вълна срещу смеха. Но понякога дори усмивките докарваха представителите на властта у нас до истерика. На погребението на Георги Дамянов в София милиционерски началник пред очите ми искаше да арестува една студентка от Художествената академия, която се била усмихвала. Един бивш следовател в Държавна сигурност, за когото по-нататък ще стане дума, в пиянска изповед ми каза: „Най не можех да понасям усмивките им! Като го видех, че се усмихва, като че ми плюеше в лицето, скачах и виках: «На мене ли ще се смееш, бе!»“