Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Първият не може, защото много говори. Вторият не може, защото все мълчи. И третият не може, защото още не съм го разбрал.“
Поначало нашият работник е много зле платен. Сравнението между него и кой да е западен работник ни хвърля в отчаяние. Затова той е много чувствителен по отношение на повишения и награди, което означава преди всичко някой и друг лев повече. Кой знае колко пъти при мен пристигаше работник и с голямо неудобство и горчив тон казваше: „Знам, че не зависи от тебе, знам, че е нагласена работа, но идвам да ти кажа. Не е право! Аз работя като вол, години грешка не съм направил, познавам работата и работата ме познава, а сега слагате бригадир Стефан. Че какво може той! Срамота е!“
Чувството за несправедливост беше особено силно развито у нашия работник в ония години, когато поне на книга се проповядваха привлекателни идеали. Бъдещето тогава принадлежеше на работниците, на хората на труда и т.н. С годините този измамен флирт с работниците щеше да изчезне, за да се установи жестокият закон на може би най-крещящата несправедливост в нашата история — социалистическия феодализъм. Успоредно с умирането на илюзиите за достоен, равноправен, справедлив живот щеше да стане и подмяната на истинския трудов процес с абсолютно нетрудовия процес на борба за позиции и връзки. Но още по мое време гордата професионална работа започна да потъва в мътилката на сервилното, угодническо, безпринципно поведение, защото тъкмо то биваше награждавано, то се поощряваше и заплащаше. Не бих преувеличил, ако кажа, че обществените отношения и структура у нас започнаха да превръщат работниците все повече и повече в обречени слуги.
Но тук искам категорично и дебело да подчертая, че всичко лошо, корумпиращо, разлагащо, унижаващо, всичко противно и срамно у нас идваше изключително и само по посока от горе на долу. Никога в обратната посока. Трудовата корупция беше вследствие от нравствената корупция, безмилостно насаждана от най-горното ръководство. Тези на самия връх у нас бяха лакеи и изискваха лакейско отношение от своите подчинени, които пък го предаваха по-на-долу. Цялата ни преса, радио, телевизия, театър, литература в най-голяма степен изискваха и насаждаха безропотна сервилност. Веднъж ми се обади един от заместник-министрите на леката промишленост и поиска да му намеря помещение, където да складира току-що внесени от чужбина машини. Казах му, че нямаме такова помещение. Тогава той ми нареди да демонтирам работещите машини от един цех и го освободя, което беше пълна лудост, защото точно този цех носеше големи печалби. Отгоре на всичко основни машини не можеха да се демонтират без съгласие на банката, която ни финансираше. Обясних му това.
— Аз поемам отговорността за това и ти заповядвам да демонтираш! — кресна ми той.
— Това е равностойно да запаля фабриката — казах аз. — Ако вие бяхте директор, ще я запалите ли?
— Уха! — отвърна той. — Щом друг отговаря, запалвам я, та и окото ми не мига!
Ето това отношение се насаждаше от некомпетентно и арогантно ръководство, чиято единствена грижа беше да бъде на власт. Насърчаваше се блюдолизничеството, насърчаваше се съревнованието по превиване на гърбовете, насърчаваха се много клюките, злословието, насърчаваха се доносничеството и ходатайството, и особено завистта. Често пъти хора се третираха като кучета — посочваше им се някакъв пост и им се казваше: „Ако ми помогнеш да го смъкнем оня, мястото е твое.“ Постепенно започна да се оформя грозният, циничен и дяволски лик на бъдещата действителност.
Нравствените корени на нашето работничество бяха здрави, защото лежаха все още дълбоко в селска почва. Те още не бяха отровени от жестоките класови битки, през които бяха преминали работниците на силно индустриалните страни. Самите отношения и характери на нашите работници бяха значително по-меки, по-човечни, с особено силно развито чувство за взаимопомощ и състрадание. Но съветските химикали на безскрупулно и нравствено разложение, които партийното и държавното ръководство последователно изсипваше върху нашата родна почва, действуваха все по-дълбоко.
НАШИТЕ ДЕЛНИЦИ
Запомнил съм това време със ставането рано, в тъмно, с трамвая, препълнен със сънливи хора, които отиваха на работа. Полуспящи деца висяха върху ръцете на уморени майки, за да бъдат оставени в някакъв детски дом и прибрани вечерта. Заплатите и надниците бяха плачевно ниски и всеки член на семейството, навършил пълнолетие, трябваше да бъде на работа. За първи път жени започнаха да работят като строителни работници, миньори и в каменни кариери. Равноправието на жената се изрази в пълно пренебрегване на физическите й качества. Жени бъркаха бетон, караха колички с мазилка, товареха камъни и тухли, зидаха, копаеха канавки и канали и т.н. Децата, които не можеха да постъпят в детски домове, нито имаха дядовци и баби да се грижат за тях, бяха оставени на себе си. По-големите деца и ученици в първоначалните училища прекарваха времето си на улицата и години по-късно щеше да се признае лошият възпитателен ефект на тази улица. Нормалният работен ден беше 8 часа, но за огромната част от работещите беше много повече. Тъй като трудовият процес в предприятието беше зле организиран, а плановете се завишаваха всяка година, мнозина ръководители прибягваха до незаконно задържане на работници за по-дълго време. Работниците не се оплакваха, защото изпълнението на плана им даваше макар и временно по някой лев повече. Прибавете към това лошия и дълъг транспорт плюс различните събрания, заседания и кръжоци след работно време и вие получавате положението, че у дома се отива само за да се преспи. Инженерно-техническият кадър в цялата страна работеше по т.нар. „ненормиран“ работен ден, което твърде често значеше 12 часа.