Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Връщайки се към къщи през града, видях на витрината на една книжарница книгата на Богдан Ботев и Стоян Нинов, озаглавена „Винаги със Сталин“. Списания и вестници бяха пълни с току-що написани произведения на български поети и писатели, които с присъщия си патетичен тон декларираха някаква всемирна скръб по мъртвия гост в Лениновия мавзолей в Москва. Не помня нищо от това траурно словоизлияние. Тогава още не знаех, че зад грамадната част от тази продукция не стоеше нищо друго, освен отбиване на номера. Години по-късно щях да прочета чудесната поема на Стефан Цанев за Съветския съюз, чийто набор бе разпилян от редакцията по нареждане на Държавна сигурност. В нея твърде силно бе описан този мартенски ден, когато в Москва погребват едновременно двама души — Сталин и композитора Прокофиев. В поемата се казва, че докато зад ковчега на Сталин вървят три милиона души, зад ковчега на Прокофиев вървят само трима. Много пъти съм си мислил, че това е един възхитителен баланс — три милиона на трима. Три милиона са вървели след човека, който остави най-грозните и отвратителни дела, извършвани някога на нашата планета. Трима души са вървели след човека, който остави може би най-чудесната музика на века.
Но в онзи ден вървях по улиците на София и си мислех какво точно беше Сталин за нас. Спомнях си разказите на роднините ми за масовите нощни разстрели край Перник и за полуживи трупове, заровени в запуснатите вентилационни шахти на пернишките мини, за джиповете на Държавна сигурност, които кръстосваха нощем страната и като съвременни вампири всяваха ужас у всекиго, спомних си пребитите в лявото крило на Централния затвор мои приятели, за безспирните процеси в четирите зали на последния етаж на Съдебната палата, където се издаваха смъртни присъди, за мои съученици и колеги от университета, които стояха в ледени карцери в Белене. Спомнях си за целия този убийствен, варварски, мръсен и подъл поход на омразните нашественици и шепа наши продажници срещу цял народ. Сталин беше този, който превърна нашата България в добре организиран съветски затвор. Сталин беше този, който прогони завинаги щастливото предчувствие, безгрижието и волността на моето поколение, който отрови нашето бъдеще и ни направи роби на най-примитивен и брутален феодализъм.
Не съм от хората, които могат да мразят, и едва ли някога съм мразил дълбоко. Но спрямо Сталин и сталинчетата изпитвах и изпитвам пълна и безпределна ненавист. Може би нищо друго на земята не ми се е струвало по-унижаващо човешкия род от съществуването на този престъпен мегаломаниак. Нищо друго не ми се е струвало по-деградиращо от насилственото преклонение пред него. Величаенето му беше отвратителна провокация срещу ума и достойнството на всеки що-годе нормален човек, беше равностойно на самооплюване. Ала години по-късно аз щях да се запитам — дали Сталин не беше само повод за действията на хиляди и хиляди истински престъпници и убийци, които смазваха цели народи в негово име. Дали Сталин не беше просто името на болестта, която за разлика от чумата и холерата се превърна в трайна епидемия и отне живота на много милиони?
Имаше наистина нещо болестно в сталинистите, които познавах, като Киро, бай Димитър, разни офицери от милицията и Държавна сигурност, партийни дейци. Слушал съм десетки словоизлияния на пийнали някогашни сталинисти, които с въздишка са ми казвали: „Абе говорете каквото щете, но човекът имаше желязна ръка! Де да имаше още като него!“
А в Прага по времето на чешката пролет един българоки полковник от Държавна сигурност ми каза: „Ах, как сега ни трябва другарят Сталин!“
Темата за Сталин е може би най-голямата тема на нашето време. Тя никак не се ограничава до живота и делото на този ужасно примитивен злодей, а се разпростира до цели човешки общества и навлиза дълбоко вътре в самите нас. Може би тя е съвременното издание на вечната тема за Злото, за Дявола.
Само няколко дни след смъртта на диктатора вълненията поне на повърхността стихнаха. Явно беше, че нищо не се е променило. Сталин си отиде, но сталинизмът оставаше непокътнат. Ако имаше промяна, тя беше твърде далече и може би твърде бавна. Сталин продължаваше да ни гледа от всяка стена с присвити очи, да ни преследва с присъствието си, да ни натрапва студения си дъх. На заседание един другар от района каза с предпазлив оптимизъм: „Другарят Сталин си отиде, но ние имаме другаря Лаврентий Павлович Берия.“