Пирамидата на бог Слънце

Пощенската кола първо закара тримата мъже до странноприемницата и след това отведе Ейми Дридън при нейния баща. Той не допускаше дъщеря му да се върне толкова бързо, поради което бе крайно учуден, когато я видя да влиза при него.

— Ейми! — възкликна, като се надигна от работното си кресло. — Възможно ли е?

— О, па, възможно е и още как — засмя се тя. — Надявам се, че не ме вземаш за призрак!

— Но в такъв случай ти изобщо не си била в Ямайка.

— Напротив, бях. Ще го докажа, като ти предам отговора на губернатора.

Тя сложи пред него документите.

— Вярно! — възкликна лордът. — Но как стана тая работа?

— Трябва да благодариш на джентълмените, които ме придружаваха, па, и преди всичко на мистър доктор Стернау.

— На мистър доктор Стернау? — повторно се учуди той. — Bless me![5] Да не би да имаш предвид онзи доктор Стернау, за когото ми разказа и с когото си се срещнала в Родриганда?

— Точно него имам предвид.

— Той ли те доведе до Мексико?

— Първо до Ямайка и след това до Мексико. Той е тук, придружаван от още двама джентълмени. Ще ти разкажа, като прочетеш отговора на губернатора. А дотогава ще използвам времето да сменя роклята си от пътуването.

Малко по-късно Ейми отново се намираше при баща си. Настани се до него и подхвана разказа си. Той я слушаше със сериозно изражение на лицето. Това, което научаваше, звучеше като приключенски роман и му създаваше тежки грижи. Ейми беше единствената му дъщеря, той имаше за нея планове с далечен прицел, а сега тя споделяше с него, че… обича някакъв испански разбойник.

Когато приключи, тя напразно зачака отговор. Лордът се надигна и закрачи мълчаливо из стаята. Най-после застана пред нея и произнесе с ласкав глас:

— Ейми, дете мое, ти винаги си ми създавала радост в живота, ала днес за пръв път ме огорчи.

Тя се изправи стремително и обви ръце около врата му.

— Прости ми! Не исках да те натъжавам, ала Бог откри сърцето ми за тази любов и сега не мога да мисля за нищо друго.

Дридън отстрани леко дъщеря си от себе си.

— И ти вярваш на всичко онова, което сега ми разказа за този Мариано?

— Да, неотклонно и твърдо.

— И наистина обичаш този… този възпитаник на разбойнически главатар?

— Обичам го — заяви Ейми и погледна открито баща си, — обичам го така, че без него никога не бих могла да бъда щастлива!

— А за мен, твоя баща, не мислиш ли? — попита горестно той.

— Напротив, па, мисля и за теб.

— И при все това говориш за тази… авантюристична любов!

Девойката пристъпи към него и попита:

— Татко, желаеш ли да бъда щастлива?

— Разбира се! И тъкмо защото желая да бъдеш щастлива ми е болно за окованото ти сърце.

— Изпитай Мариано, па, изпитай го! И ако след това отново кажеш, че не е достоен за мен, ще те послушам и никога повече няма да го видя.