Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Когато стигнаха там, Ейми слезе на сушата след необходимите формалности и Стернау я придружи до губернатора. Последният поиска да я представи на семейството си и настоя известно време да бъде негов гост. Ейми обаче го помоли да не удължава престоя й, тъй като има важна причина да се върне колкото може по-скоро в Мексико. Като разбра, че молбите му са безрезултатни, служителят обеща незабавно уреждане на документите и удържа думата си, така че яхтата отплава още следващия предиобед.
Пътуваше по същия път, по който беше дошла от военния кораб. По тая причина двата съда отново се събраха при плитчината Педро. Броненосецът все още лежеше до «Ла Пендола» и приемаше товара й. Стернау пристана за малко при тях и научи, че скоро привършват работата, след което ще направят пробойна на разбойническия кораб, за да се отправи към дълбините.
— От пиратите навярно малко са се изплъзнали — вметна Ейми.
— След като ни напуснахте вчера — информира английският капитан, — претърсих с далекогледа си отсрещния бряг на Ямайка и забелязах няколко мъже в моряшки дрехи да носят някакъв болен или ранен. Тъй като тази част на брега е необитаема, присъствието на хора ми направи впечатление и аз веднага изпратих една лодка. Моите матроси наистина откриха следи, но никакъв човек.
— Дали на капитана действително се е удало да стигне брега! — рече Стернау. — Тогава би било добре да се поогледаме там.
В този момент Мариано се обади с мрачна физиономия:
— Ландола не е нужен на обществото, но въпреки това бих се радвал, ако е жив, защото тогава бих имал надежда да го срещна още веднъж и си уредя сметките с него. Той се отнасяше с мен като сатана, бях принуден да изтърпя адски мъки и той ще ми плати за това.
— Добре, да разберем истината! — отсече Стернау. — Изследването ще отнеме най-много час и е по-добре да знаем какво е положението.
Яхтата се отправи към посочената от капитана част на брега и стигна там за четвърт час. Тъй като не искаше останалите да унищожат следите, Стернау слезе сам да огледа внимателно мястото, ала брегът се състоеше от твърди коралови скали и понеже вчера битката се бе състояла по време на отлива, приливът междувременно бе измил оставените белези. И тъй, бяха принудени да отплават без да са си изяснили нещата.
Четвърта глава
От Веракрус до Мексико
Пътуването до Веракрус премина бързо и благополучно. Когато стигнаха там, беше решено Стернау и Унгер да придружат двамата влюбени до Мексико. Яхтата бе оставена под надзора на моряците.
Поради прекалената си слабост Мариано не бе в състояние да язди кон. Така че се възползваха от бързата поща, която поддържаше редовна връзка между столицата и пристанището. Тримата мъже се въоръжиха, снабдиха се с провизии, тъй като тогава добре уредените странноприемници все още не бяха познати из онези райони, след което напуснаха пристанищния град. По онова време пътуването с мексиканската поща бе свързано с неудобства и не бе много приятно. Пощенската кола беше устроена за дванадесет до шестнадесет души и се теглеше от осем полудиви мулета. Отпред се запрягаха две, по средата четири и на ока отново две. Ден и нощ животните пасяха на свобода сред полето и при нужда можеха да бъдат залавяни само с помощта на ласо. Те упорито се противопоставяха на поставянето на сбруята, но тръгнеха ли веднъж, не бе лесно да се изведат от бесния им галоп. Местностите, през които се пътуваше, бяха почти безлюдни, пътят минаваше през пусти скалисти вериги, дълбоки урви, мрачни девствени гори и рядко човек съзираше някоя самотна, бедна индианска колиба, обитавана от западнали потомци на някогашните владетели на страната.
Често пътят не беше нищо друго, а покрито с камъни пресъхнало корито на някой буен през пролетта планински поток; често минаваше край шеметни пропасти, в чийто бездни човек можеше да се повлече и при най-малката погрешна стъпка. Въпреки това пощенската кола продължаваше да се носи в безумния си галоп. Кочияшът седеше на капрата с шестнадесетте повода в ръка, а до него адютантът му, мулетарският чирак. Този нямаше минута спокойствие. Скачаше посред галоп от високата капра, за да оправи животните или задържи колата. При това пълнеше джобовете си с камъни, скачаше отново горе в движение, без да предизвика и най-малкото забавяне на бързината и замеряше с камъчетата си онези животни, които показваха леност или се водеха трудно. Това беше школата, която трябваше да премине, за да може по-късно да стане кочияш.