![Мъжът, момчето [1999 г.] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/7/mzht-momcheto-1999-g-download.jpg)
Мъжът, момчето [1999 г.]
- Автор: Парсонс Тони
- Серия: Хари Силвър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът, момчето [1999 г.]». Краткое содержание книги:
Войната се усещаше, нямаше как да го отрека, както не можех да отрека нащърбените черни късчета шрапнел, на които им трябваше цял живот, за да излязат от старото му, обръгнало на всичко тяло. Татко обаче беше надживял още в ранната си младост истинската драма на своя живот: приятелите, загинали още преди да навършат възраст, когато имаш право да гласуваш, мъжете, които той бе убил, невъобразимите неща, на които се беше нагледал. Открай време го възприемах като воин, като командос от Кралската флота, удостоен със сребърен медал, той обаче вече половин век беше съвсем различен.
След войната пет години продавал на сергия плодове и зарзават. После се оженил за майка ми и успял да направи „Плод и зеленчук“ точно под апартамента, където двамата живеели. Десет години нямали деца, макар че отчаяно се опитвали мама да зачене.
Точно когато вече били изгубили всякаква надежда съм се появил аз. Те начаса се изнесли от жилището над „Плод и зеленчука“ и чак докато излезе в пенсия, баща ми работеше като инспектор към верига супермаркети и непрекъснато пътуваше, обикаляше Кент, Есекс и Източна Англия, за да се увери, че плодовете и зеленчуците, които се продават в магазините, отговарят на високите му изисквания.
И така, татко не беше воин, опълчил се срещу света. Аз обаче си го представях точно такъв. Но той и на мравката правеше път. В съвсем буквалния смисъл на думата. Вероятно защото се беше нагледал на кървища и мъки. Ако нещо влетеше или допълзеше в добре поддържаната му градина или в малката ни къща в предградията, татко забраняваше и на мен, и на мама дори да го докосваме.
Приклякаше до някоя пеперуда с прекършено крилце или заблудила се мравка, или оса, или муха, или мишка, за него не съществуваха нисши или гнусни твари, които да не заслужават да бъдат спасени, — слагаше я в дланта си, в кутийка от кибрит или в бурканче от сладко и я изпровождаше до задната врата, където я пускаше да си живее на воля, докато ние с мама го взимахме на подбив и му пеехме в хор „Роден свободен“.
Но макар и да му се присмивахме, детското ми сърчице преливаше от възхищение.
Баща ми беше силен човек, научил се да бъде и нежен, мъж, нагледал се на смърт, за да цени в пълна мяра живота. Не можех да се меря него, наистина не можех да му стъпя и на малкия пръст.
Пат отказваше да си изяде вечерята. Може би заради разговора с майка си. Или заради осуетения обир. Но едва ли. Според мен просто заради блудкавата манджа, която му бях поднесъл.
Бях започнал да се притеснявам, че не се храни достатъчно. Доколко питателни можеха да бъдат пиците и полуфабрикатите, с които го тъпчех? Хранеше се добре единствено у нашите или по заведенията. Затова една вечер се опитах да сваря малко зеленчуци, които излях върху подгретите в микровълновата печка спагети полуфабрикат.
— Пфу! — възкликна детето, вторачено в оранжевото нещо на върха на лъжицата. — Това пък какво е?
— Казва се морков, Пат. Не забравяй морковите. Полезни са. Хайде! Изяж го.
Той изтика отвратен чинията.
— Не съм гладен — отсече и понечи да стане от масата в кухнята.
— Сядай си на мястото — скастрих го аз. — Няма да ходиш никъде, докато не си изядеш вечерята.
— Не я искам тази вечеря. — Пат погледна оранжевото нещо, плаващо из буламача в чинията. — Пфу, гадно е.
— Изяж си вечерята.
— Няма пък.
— Много те моля, изяж си вечерята.
— Няма.
— Тогава си лягай.
— Още е рано.
— Точно така, време е за вечеря. Щом не искаш да вечеряш, можеш да си лягаш.
— Не е честно.
— Животът не е честен. Лягай.
— Мразя те, тате.
— Не мразиш мен. Мразиш манджите ми. Отивай да си облечеш пижамката.
След като синът ми изхвърча от кухнята, грабнах полуфабрикатната гадория, подправена с преварени зеленчуци, и я изхвърлих в кофата. После държах чинията под топлата вода, докато си изпопарих ръцете. Не винях Пат, задето не иска да яде. Сигурно не ставаше за ядене.
Когато отидох в детската стая, момчето лежеше направо с дрехите върху кревата и ридаеше тихо. Сложих го да седне, избърсах му сълзите и му помогнах да си облече пижамката. Детето се унасяше бързо — очите му вече се слепваха, главицата му кимаше като на плюшено куче върху светлинно табло. Щеше да му дойде добре, ако си легнеше по-рано. Но не ми се искаше да заспива с върла омраза към мен.
— Знам, Пат, не ме бива за готвач. Не мога да се меря с баба ти или с мама. Но ще се старая повечко, чу ли?
— Татковците не готвят.
— Не е вярно.
— Ти не можеш да готвиш.
— Е, това вече е вярно. Този татко тук не може да готви. Но има много мъже, които се справят блестящо, например прочутите готвачи в скъпите ресторанти. Също и обикновени мъже. Мъже, които живеят сами. Татковци с малки момченца и момиченца. Ще се опитам да бъда като тях, чу ли? Ще се постарая да ти готвя вкусни неща, които обичаш. Чу ли, миличкото ми?