Мъжът, момчето [1999 г.]

— Та го проснах, значи, на пода. Добре че точно когато ми цъфнаха, умувах коя вратовръзка да си сложа. Добра работа ми свършиха тия вратовръзки, дето ми ги подари.

— Божичко, татко, ами ако са носели ножове! — избухнах аз. — По вестниците непрекъснато пишат за пишман герои, убити, докато са се опитвали сами да се разправят с престъпниците. Защо не си звъннал направо в полицията?

Татко се засмя добродушно. Нямаше намерение да се караме. Беше в отлично настроение, не му беше до препирни.

— Кога да звъня, Хари? Слизам долу, а тия вече влезли. Проникнали, моля ти се, в къщата ми. Такова безобразие!

Бях ядосан, задето се е нахвърлил сам на малките негодници, макар да знаех, че преспокойно може да се справи с тях. Изпитах и яростното облекчение, обземащо те, когато най-сетне намериш изгубило се дете. Но имаше и друго. Изпитвах завист.

Какво ли щях да направя аз, ако бях заварил в дома си тези двама кретени или някого от милионите като тях? Дали щях да се престраша или по-скоро да имам глупостта да се опитам да ги обезвредя сам? Или щях да си плюя на петите и беж да ме няма?

Каквото и да бях сторил, знам, че е нямало да го извърша с мъжката увереност на баща си. Нямаше да отстоя дома и семейството си така, както го бе направил той. Не бях като него. А ми се искаше, ужасно ми се искаше да приличам на баща си.

Накрая дойдоха и полицаите: изсипаха се сред вой на сирени и святкащи, въртящи се сини буркани. С разширени от възхита очи Пат изтича да ги посрещне навън.

Бяха двама, единият беше младичък, горе-долу на моите години, с вид на културист, и посрещна героизма на баща ми със смълчано отчаяние, другият беше по-възрастен и едър и тутакси се сприятели с татко.