Сияйни слова

— Обещал съм? — попита Каладин. — Не си спомням обещание.

— Изръмжа нещо.

— Аз съм… изръмжал?

— Когато заговорих за измервания. Явно го сметна за добро хрумване и каза на Белязания, че можем да ти помогнем да се ориентираш в силите си.

— Сигурно.

— Трябва да знаем какво точно можеш да правиш, сър — степента на уменията, продължителността на времето, през което Светлината на Бурята остава в теб. Съгласен ли си, че ясното осъзнаване на границите на възможностите ти би било от полза?

— Да — неохотно се съгласи Каладин.

— Отлично. Тогава…

— Дай ми няколко дни — рече Каладин. — Подготви някакво място, където не могат да ни забележат. Тогава… да, разбира се. Ще ти позволя да ме измериш.

— Чудесно — отвърна Сигзил. — Нагласил съм някои опити.

Той спря на пътеката и остави Каладин и другите да се отдалечат от него.

Каладин опря копието на рамо и отпусна ръка. Често откриваше, че хваща оръжието твърде здраво, та чак кокалчетата на пръстите му побеляват. Все едно някаква част от него все още не искаше да повярва, че може да го носи открито, и се боеше, че ще му го отнемат отново.

Сил се понесе надолу след ежедневния си пробег из военния лагер върху утринните ветрове. Тя кацна на рамото му и приседна видимо замислена.

Лагерът на Далинар бе уредено място. Тук войниците не се размотаваха лениво, а винаги вършеха нещо. Работеха по оръжията си, носеха храна, мъкнеха товари, даваха наряд. В този стан войската даваше много наряди. Дори при намаляла армия, Каладин подмина три караула, докато хората му маршируваха към портите. Три пъти повече от видяното в лагера на Садеас.

Той отново забеляза празнотата. Нямаше нужда мъртвите да се превръщат в Пустоносни, за да тормозят лагера; правеха го празните казармени помещения. Той мина покрай някаква жена, седнала на земята до една от празните сгради, загледана в небето, стиснала вързоп мъжки дрехи. Две малки деца стояха на пътеката до нея. Твърде мълчаливи. Не беше обичайно толкова малки деца да са тихи.

Казармите образуваха огромен пръстен, а в средата му бе по-населената част на лагера — оживеният дял с двореца на Далинар и жилищата на различните Върховни господари и генерали. Дворецът на Далинар беше хълмообразен каменен купол с развети знамена и забързани чиновници, понесли снопове с документи. Близо до него няколко офицери бяха отворили наборни палатки и се бе образувала дълга редица от бъдещи войници. Някои бяха наемници, достигнали до Пустите равнини в търсене на работа. Други приличаха на пекари, отзовали се на призива за повече войници след нещастието.

— Ти защо не се засмя? — попита го Сил, докато Каладин оглеждаше редицата и вървеше към портите на лагера.

— Съжалявам — отвърна той. — Ти направи ли нещо забавно, което да не съм видял?

— Имам предвид по-рано — обясни тя. — Скалата и Белязания се смееха. Ти не. Когато се смееше през трудните седмици, знаех, че се заставяш да го вършиш. Мислех си, че може би, след като нещата се оправят…