Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Сега имам цял батальон мостови, с които да се занимавам — отговори ѝ той загледан напред. — И един Върховен принц, когото да опазя жив. Намирам се насред пълен с вдовици военен лагер. Май не ми е много до смях.
— Ала нещата са по-добре — настоя тя. — За теб и твоите хора. Помисли си за това какво стори, какво постигна.
Цял ден на платото, изпълнен с убийства. Съвършено съчетаване между него самия, оръжието му и бурите. И той убиваше с това. Убиваше, за да защити един светлоок.
Той е различен, помисли си Каладин.
Винаги казваха така.
— Предполагам, че просто чакам — продължи той.
— Какво?
— Гърма — тихо ѝ обясни той. — Винаги идва след светкавицата. Понякога трябва да чакаш, но най-накрая идва.
— Аз…
Сил се изви пред него, задържа се във въздуха и започна да се движи заднишком, докато той вървеше. Тя не летеше — нямаше криле — и не подскачаше из въздуха. Просто стоеше там, върху нищото, и се движеше заедно с него. Явно не обръщаше внимание на общоприетите закони на физиката.
Тя вирна глава към него.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Проклятие! Мислех си, че разбирам всичко това. Бури? Светлина?
— Нали помниш как, когато ме насърчи да се бия, за да спася Далинар, все пак те нараняваше, когато убивах?
— Да.
— Същото е — тихо изрече Каладин и хвърли поглед настрана. Отново стискаше копието твърде здраво.
Сил го гледаше с ръце на хълбоците и чакаше той да продължи.
— Задава се нещо лошо — каза Каладин. — Просто не може нещата да продължат да вървят на добре за мен. Животът не е устроен така. Може и да има нещо общо с вчерашните глифи на стената на Далинар. Те приличаха на броене.
Тя кимна.
— Виждала ли си изобщо нещо подобно по-рано?
— Спомням си… нещо — прошепна тя. — Нещо лошо. Да виждаш какво идва — това не е присъщо на Честта, Каладин. То е нещо друго. Нещо опасно.
Чудно.
Когато той не каза нищо повече, Сил въздъхна, изсвистя във въздуха и стана паднелка от светлина. Последва го между поривите на вятъра.
Тя каза, че е духче на честта, помисли си Каладин. Защо все още продължава да си играе с вятъра?
Той трябваше да я попита. Предполагайки, че тя ще му отговори. Предполагайки, че тя дори знае отговора.
Торол Садеас разпери пръсти пред себе си, опрял лакти върху изисканата каменна инкрустация на масата. Гледаше Меча, забит от него в средата ѝ. Острието отразяваше лицето му.
Проклятие. Кога беше остарял? Мислеше за себе си като за млад мъж в двадесетте си години. Сега беше на петдесет. Петдесет проклети години. Вирна брадичка и погледна Острието.
Заклеващ. Мечът на Далинар — извит, като огънат гръб, с приличен на кукичка връх в края, с подобни връхчета на дръжката. Като вълни в движение, надигащи се от океана.
Колко често беше пожелавал това оръжие? Ето че сега беше негово, ала той откри, че притежаването му е празна работа. Далинар Колин — обезумял от мъка, поразен до степен битките да го плашат — все още се бе вкопчил в живота. Старият приятел на Садеас приличаше на любим брадвохрът, когото си се видял принуден да убиеш, само за да го намериш разскимтял се под прозореца, понеже отровата не го е довършила.
Още по-зле, не можеше да се отърве от усещането, че Далинар някак си го е надиграл.
Вратата към всекидневната му се отвори и в стаята се промъкна Иалаи. С тънка шия и голяма уста, жена му никога не беше описвана като красавица — особено с вървежа на годините. Той не обръщаше внимание. Иалаи бе най-опасната жена, която познаваше. Това бе по-привлекателно от което и да е красиво лице.
— Виждам, че си унищожил масата ми — отбеляза тя и погледна Меча, забит право в средата.
— Трябва да имам място, където да поставя проклетото нещо — отвърна той. Щяха да изминат пет дни — цяла седмица — в разнасяне на меча, преди да се свърже с него както трябва и да може да го освобождава.
Иалаи се стовари върху диванчето до него, обгърна гърба му с една ръка и вдигна крака на масата. В общество тя беше съвършената алетска жена. В частните си покои предпочиташе да се излежава.
— Далинар се е захванал здраво да набира войници — започна тя. — Възползвах се от възможността и поставих още няколко от сътрудниците си в неговия щаб.
— Войници?
— Ти за каква ме вземаш? Това би било твърде очевидно; новите му войници ще бъдат внимателно проверявани. Както и да е, на много от помощните му служби не достигат хора, тъй като мнозина са последвали призива да вземат оръжието и да подсилят войската.