Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
— Сега всичко зависи от нас, нали?
— Не бих казал.
— Но аз мислех…
— Мислел си, че от нас зависи гравитацията, магнитното привличане, дъждовете и ДНК, нали? О, стига вече, лейтенант. Единственото, което се иска от отряда, е да се спусне на указаното място и да го задържи за толкова време, колкото е нужно. Нищо повече.
— Сър, никога досега не съм виждал пясъчна планета и, честно казано, не горя от желание. Стига ми и това, което видях на Кларон. Но аз смятах, че Доминионът… че Конгресът подкрепя войната…
Джек въздъхна и изключи монитора. После си свали слушалките.
— Роулинс, това не е бреме, което един Рицар трябва да носи на плещите си.
— Така е, сър. Прав сте.
— В такъв случай се отпусни, войнико, защото не в това се състои задачата ти. — Джек се наведе леко напред. — От теб се иска да слушаш внимателно инструкциите, да спазваш заповедите и да не се поддаваш на натиск.
Лицето на Роулинс поруменя.
— Да, сър. Мисля, че ще се справя.
— Чудесно. А сега, изчезвай оттук, преди да съм съжалил, че не взех вместо теб Ласадей.
— Слушам, сър! — подскочи енергично Роулинс.
Джек го изпрати с поглед. След това отново си сложи слушалките, но не можеше да прогони мрачните мисли.
Почти нямаха време да се сбогуват с Амбър, само успя да разчете мъката в очите й. Беше останала сгушена в обятията му дълго, след като й съобщи новината. Благодарение на Фантом усещаше присъствието й с всяка клетка на кожата си, долавяше всяко нейно движение. Чу я да въздъхва, преди да произнесе натъжено:
— Зная, че службата ти изисква да пътуваш често… измъчва ме това, че трябва да остана сама. Не те ревнувам от тази метална кутия… но Фантом е щастливецът. Аз може да споделям леглото ти, но той споделя твоята душа.
След това го бе целунала леко и си бе тръгнала.
Амбър беше права, разбира се. Още една мъка в душата му, за която можеше да вини само драките.
14.
— Не, не така, глупав кучи сине! — изкрещя Ласадей и гласът му заглуши напълно пукота на ефира. — Ако продължаваш по тоя начин, в най-скоро време ще ти хвръкне главата! Хайде, влез в строя и запомни, че костюмът те носи, а не ти него. Престани да стягаш мускули като възбудена горила!
Денаро отпусна ръце и застина неподвижно вътре в костюма, докато ехото от гласа на сержанта утихваше в слушалките. Опитваше се да си представи какво ли си мислят останалите войници. Сърцето му блъскаше лудо от гняв и той си пое бавно въздух, припомняйки си едно упражнение по медитация, на което го бяха научили в Синьото колело.
Свети Колин му бе обещал труден, но възнаграждаващ път. Ала старият проповедник едва ли си даваше сметка колко ще е труден в действителност. Денаро стисна зъби, изпълнен с решимост да изтърпи докрай изпитанието. Беше се заклел да го направи и за нищо на света нямаше да се откаже. Щеше да е изгнаник, докато не овладее тайнството на бойния костюм. По челото му се стичаха едри капки пот, падаха върху голите му гърди, където бяха закачени датчиците. Той отново си пое дъх и тъкмо когато смяташе, че се е овладял, чу Ласадей да крещи:
— Размърдай се сега, момче!
Веднага щом приключи упражнението, Денаро се отправи с уморена крачка към коридора, който водеше към работилницата и спалните помещения. Когато стигна съблекалнята, приседна на една пейка, заобиколен от побутващите се курсисти. Едва ли имаше мускулче в тялото, което да не го боли. С мъка повдигна ръце и разкопча шлема.
През отвора нахлу малтенски въздух, примесен с миризмата на напечен от слънцето бетон и изпръхнала почва.
— Тежък ден, а?
Денаро едва не подскочи от изненада и от рязкото движение един от мускулите на крака му се сгърчи болезнено. Наведе се инстинктивно да го разтърка, забравил, че все още е с броня, осъзна, че няма да може, и тропна с крак. Едва тогава вдигна очи към жената, която го бе заговорила. Беше приятелката на командира.
Майка му го бе учила, че безбожниците се страхуват да се бият, затова „да гледа дявола право в очите, докато не го накара да отстъпи“. Блудницата на командира не правеше изключение и той втренчи навъсен поглед в нея, опитвайки се да я разгледа по-добре.
Беше се постарал да не се приближава до жената, докато летяха насам с транспортния кораб. И без това имаше други проблеми тогава, пък и орденът току-що бе получил тежък удар и Денаро бе в немилост пред Колин. По-малко от един на всеки двайсет бе оцелял след битката. Не беше негова работа, но нямаше как да не забележи, че преподобният харесва компанията на жената. Дали по някакъв начин не отдаваше дан на плътското в себе си? Денаро смяташе подобни деяния за проява на слабост и затова избягваше каквито и да било контакти с жени.