Хайде всички да убием Констанс

— О, положително — взрях се в ухиленото му лице. — И значи нямате нищо общо с онази бедна, изгубена душа на Маунт Лоу?

— Първият лапнишаран на Констанс? Защо, да не е хвърлил топа?

— Вестниците го убиха.

— А-ха, критиката може да ти причини това.

— Не, тонове стари броеве на „Трибюн“ се стовариха отгоре му.

— Е, по един или друг начин пресата все ти вижда сметката.

— И не сте тормозили Кралица Калифия?

— Тя е като Ноевия ковчег, побира от всичко по две. Високо-ниско, топло-студено. Камилски тор и конски фъшкии. Казваше на Констанс какво да прави и тя я слушаше. Защо, тя също ли е мъртва?

— Паднала е по стълбите.

— Е, не съм я спънал аз.

— А после и свещеникът…

— Кой брат й ли? Същата грешка. И той като Калифия й даваше път в живота, но й казваше да върви в ада. И тя отиваше. Той пък от какво се е споминал? Боже, взеха да мрат като мухи!

— Тя му е крещяла. Или поне си мисля, че е била тя.

— Знаете ли какво му е казала?

— Не.

— Аз знам.

— Наистина?

— Миналата нощ, както спях, чух гласове и реших, че сънувам. Но трябва да е била тя. Сигурно ми е викала същото, както и на бедния свещеник. Искате ли да го чуете?

— Целият съм в слух.

— Е, добре. Думите й бяха: „Как да се върна, къде е следващото място, как да се върна?“

— Да се върне къде? — Зад клепачите на Куикли се размърда проблясък на мисъл и той изсумтя: — Брат й казваше къде да ходи и тя го слушаше. Докато накрая не се е изгубила и не е отишла при него да й посочи пътя. Искала е да бъде намерена. Това ли е идеята?