Хайде всички да убием Констанс

— Така ли? Така ли?

— Да.

Маги изгледа яростно прибоя.

— Къде е тя? Вътре в морето ли?

— Там някъде.

— Надявам се изобщо да не се върне!

— Аз също.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Не знам — отвърнах смирено. — Мястото й може би е там. Може би вътре си има приятели, неми приятели и е по-добре да остане при тях и да не се връща повече тук.

— Ако го направи, ще я убия.

— Ето, виждаш ли? Затова е хубаво да стои по-надалеч.

— Защитаваш ли я, мръснико?

— Не, просто си мисля, че винаги е била щастлива в дни като този, след буря, когато небето е чисто и има големи вълни. Виждал съм я няколко пъти в подобно състояние. Тогава по цял ден не пие, а прекарва дълго време в морето и около нея витае усещане, че може и да не се върне.

— Каква муха ти е влязла под кожата? И на нея?

— Никой не знае. Такива неща стават постоянно. Няма алибита. Просто се случва и докато се усетиш, всичко е отишло по дяволите.

— Продължавай, накрая може и да кажеш нещо смислено.

— Не. Колкото повече приказки, толкова по-малко смисъл. Тя се беше изгубила за дълго време. А сега може би се е намерила. Наречи го глупости, ако щеш. Във всеки случай, аз й обещах, че ако влезе в морето с всички тези имена, има шанс да изплува обратно само с едно. Но обещанията са си обещания. Ще разберем едва когато стъпи на брега.

— Млъкни. Знаеш, че те обичам, нали, дървен философ такъв?