Тревожна кръв [bg]

– И се чувствам като такъв – отвърна Страйк, който наистина в присъствието на Робин изпита тържествуващото чувство, убягвало му досега.

– С Пат ли говори току-що по телефона? – попита Робин.

– Не, с Полуърт. Идва в Лондон по-следващия уикенд.

– Мислех, че мрази Лондон.

– Мрази го. Едно от децата му иска да дойдат. Той прояви желание да се срещне с теб, но аз не те съветвам.

– Защо? – поинтересува се Робин, усетила се леко поласкана.

– Обикновено жените не харесват Полуърт.

– Мислех, че е женен.

– Женен е. Съпругата му не го харесва.

Робин се разсмя.

– Защо реши, че Пат ще ми звъни? – попита Страйк.

– Ей сега говорих с нея. Госпожица Джоунс е разстроена, че не ѝ докладваш лично.

– По-късно ще се свържа с нея по фейстайм – каза Страйк, докато минаваха през парка с работещи чистачки. – Дано брадата ми я откаже.

– Някои жени харесват брада – посочи Робин и Страйк не можа да не се зачуди дали съдружничката му не беше една от тях.

– Хъчинс и Баркли като че доста са напреднали с партньора на Хитреца.

– Да – потвърди Робин. – Баркли предлага да иде до Майорка да поогледа там.

– Не съм учуден. Остава ли си уговорката за съвместното ни интервю на новата служителка в понеделник?

– Мишел ли? Да, определено – отвърна Робин.

– Дано дотогава вече да сме се върнали в офиса.

Робин зави по „Кърл Роуд“. Нямаше следа от репортери, така че тя паркира пред редова викторианска къща, разделена на два апартамента.

Страйк натисна звънеца, надписан „Фипс/Съливан“, и веднага чуха стъпки по стълбите, след което вратата отвори Ана Фипс, облечена в същия торбест син памучен анцуг и бели платнени обувки, с които ги бе посрещнала при първата им среща във Фолмът.

– Заповядайте – покани ги с усмивка и се отдръпна назад, та да ги пропусне в малкото квадратно пространство в дъното на стълбите.

Стените бяха боядисани в бяло, покриваха ги серия абстрактни монохромни рисунки, а полукръглият прозорец над вратата хвърляше поток от светлина върху незастланите с мокет стълби, които напомниха на Робин за старческия дом „Сейнт Питър“ и Христос в естествен ръст над входа.

– Ще се помъча да не плача – изрече тихо Ана, сякаш уплашена да не бъде чута, но въпреки решението очите ѝ вече бяха пълни със сълзи. – Простете, но много искам да ви прегърна – каза и наистина го направи, първо с Робин, после със Страйк. Направи крачка назад, поклати глава, позасмя се и изтри очите си. – Не мога да изразя с думи колко... колко съм ви признателна. Какво ми дадохте... – Тя направи неопределен жест и поклати глава. – Толкова е... странно. Невероятно щастлива и облекчена съм, но в същото време скърбя... Намирате ли някаква логика в това?