Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Но аз не съм негър — ще се измия и ще заприличам на човек — каза Катавасов с обикновената си шеговитост, като подаваше ръка и се усмихваше с особено блестящите си на черното лице зъби.
— Костя ще се радва много. Той отиде в селото. Време е да се върне вече.
— Всички се занимават със стопанството. Също като в някой тих залив — каза Катавасов. — А ние в града не виждаме нищо друго освен сръбската война. Е, как се отнася към нея моят приятел? Сигурно някак не като другите хора?
— Не, и той се отнася както всички — отвърна Кити, като погледна малко сконфузено Сергей Иванович. — Сега ще изпратя да го извикат. Татко ни е на гости. Той пристигна наскоро от чужбина.
И след като се разпореди да извикат Левин, да отведат изпрашените гости да се умият — единия в кабинета, а другия в предишната Долина стая — и да приготвят закуска за гостите, тя изтича на балкона, използувайки правото да прави бързи движения, от каквито бе лишена през време на бременността си.
— Дошли са Сергей Иванович и Катавасов, професорът — каза тя.
— Ох, в жегата е много тежко! — каза князът.
— Не, татко, той е много мил, и Костя го обича много — усмихната каза Кити, сякаш го молеше за нещо, защото забеляза ироничен израз върху лицето на баща си.
— Но аз не казвам нищо.
— Ти, миличка, иди при тях — обърна се Кити към сестра си — и ги занимавай. Видели Стива на гарата, бил здрав. А пък аз ще изтичам при Митя. Как се случи, та не съм го кърмила, откак пихме чай. Трябва да се е събудил и сигурно плаче. — И усещайки прилив на мляко, тя с бързи крачки отиде в детската стая.
Наистина тя не че се досети (детето не беше още отбито), а по прилива на мляко сигурно разбра, че то е гладно.
Тя знаеше, че то плаче още преди да бе стигнала до детската стая. То наистина плачеше. Тя чу гласа му и ускори крачките си. Но колкото по-бързо вървеше, толкова по-силно то плачеше. Гласът му беше ясен, здрав, само че гладен и нетърпелив.
— Отдавна ли плаче, бавачке, отдавна ли? — бързо каза Кити, седна на стола и се приготви да кърми. — Но дайте ми го по-скоро де. Ах, бавачке, колко сте несръчна, после ще му вържете шапчицата!
Детето се късаше от жаден писък.
— Но не може така, госпожо — каза Агафия Михайловна, която почти винаги присъствуваше в детската. — Трябва да го повият, както си е редно. Агу, агу! — гукаше му тя, без да обръща внимание на майка му.
Бавачката понесе детето към майката. Агафия Михайловна тръгна подире им с размекнато от нежност лице.
— Разбира, разбира. Вярвайте Бога, госпожа Катерина Александровна, позна ме! — крещеше по-високо от детето Агафия Михайловна.
Но Кити не я чуваше. Нейното нетърпение растеше наравно с нетърпението на детето.
Поради нетърпението дълго не можаха да го нагласят. Детето не ловеше това, което трябва, и се сърдеше.
Най-сетне, след отчаяно запъхтяно пищене и задавяне, то започна да суче и майката и детето едновременно се почувствуваха успокоени и се укротиха.
— Ами и то, горкото, е цяло в пот — шепнешком каза Кити, като опипваше детето. — Защо мислите, че познава вече? — попита тя, като поглеждаше крадешком очите на детето, които гледаха дяволито, както й се струваше, изпод нахлупената шапчица, бузичките му, които равномерно пъхтяха, и ръчичката му с червена длан, с която то правеше кръгообразни движения.
— Не може да бъде! Ако познаваше вече, щеше да познае мене — каза Кити на твърдението на Агафия Михайловна и се усмихна.
Тя се усмихваше, защото, макар и да казваше, че то не може да познава още, тя чувствуваше със сърцето си, че детето не само познава Агафия Михайловна, но че знае всичко и разбира и знае и разбира още много такива неща, които никой не знае и които самата тя, майка му, бе научила и бе започнала да разбира само благодарение на него. За Агафия Михайловна, за бавачката, за дядо му и дори за баща му Митя беше едно живо същество, което изисква само материални грижи; но за майката той отдавна беше нравствено същество, с което имаше вече цяла история от духовни отношения.
— Щом се събуди, дай Боже, ще видите. Ще му направя ей така и то ще светне, гълъбчето. Ще светне като ясен ден — каза Агафия Михайловна.
— Добре, добре, тогава ще видим — пошепна Кити. — Идете си сега, то заспива.
VII
Агафия Михайловна излезе на пръсти; бавачката спусна пердето, изгони мухите изпод муселинената завеска на креватчето и стършела, който се блъскаше о стъклото на прозореца, и седна, като махаше с едно повяхващо брезово клонче над майката и детето.
— Каква жега! Дано Бог даде малко дъждец — рече тя.
— Да, да, ш-ш-ш… — отвърна само Кити, като се поклащаше леко и притискаше нежно пълната ръчичка на Митя, сякаш пристегната в китката от някакъв конец, която той продължаваше да маха слабо и ту затваряше, ту отваряше очичките си. Тая ръчичка смущаваше Кити: искаше й се да я целуне, но се страхуваше да не го събуди. Най-после ръчичката престана да се движи и очите се затвориха. Само от време на време, продължавайки да суче, детето повдигаше дългите си извити ресници и поглеждаше майка си с очи, които в полусянката изглеждаха черни и влажни. Бавачката престана да маха и задряма. От горния етаж се чу екотът от гласа на стария княз и смехът на Катавасов.