Диамантен меч, дървен меч [bg]

Полумрак. Уют. Топлина. Тих разговор - от онези, при които приказват повече очите, отколкото уморените от целувки устни.

Две тела едно до друго - отпуснати от скорошното блаженство, което ги е сливало в Едно.

- Знаеш ли, всичко свърши...

- Зная... благодаря ти.

- Заповядах да пуснат твоите - да вървят накъдето им видят очите.

- А джуджетата?

- Те причиниха твърде много разрушения и посяха доста повече смърт. Докато не поправят стореното, техните воини ше поседят в тъмницата. Хем ще им минат мераците да се самоубиват. Когато изчезна техният Драгнир, плачеха като деца...

- А какво с Дъгата?

- Ох... С ордените още ще имам разправии. Онзи чудовищен Пролом... Дано имат достатъчно ум да се заемат с него, вместо да се дърлят с държавата.

- Твоята ръкавица?

- Мислех, че тя ще изгуби чудодейната си Сила. Пък то не се случи. Може би е заради Пролома. На онези, които ми я подхвърлиха, май им излезе крива сметката.

- Защо замълча така тъжно?

- Спомних си за Фесис. Мъчно ми е. Беше добър момък. Такъв ми трябваше за канцлер.

- Да, жалко. Наистина беше добър. В такъв бих се влюбила.

- Ти?! В него? Май е по-добре, че загина. Иначе щях да го заточа на някой остров в Южните морета.

- Шегуваш се.

- Глупави шеги. Не са ме учили да се шегувам.

- Аз ще те науча. Познавах един... също добър човек...

- Опала... пак ли кандидат за сърцето ти?

- По-скоро се държеше с мен бащински.

- Значи поне него няма нужда да убивам... дори и на шега.

- Преди време аз също бих убила всеки, който ми кажеше, че ще бъда... така... с човек...

- Да не би... да съжаляваш? От това престана да бъдеш Яснозряща...

- Не съжалявам никак. Аз... също съм виновна. Нали хуманусите и Дану вече ще живеят без вражда?

- И джуджетата. И всички други, които пожелаят обща Империя. Само че онази думичка...

- Трябва да ти кажа нещо.

- Какво?

- Ами... още не съм ти измислила име...

- Ела при мен... и побързай, защото...

- Ох, недей, гъдел ме е! Ооох... почакай... трябва да ти кажа още нещо... да призная... че не съм онази, за която ме мислиш.

- Какво?!

- Ти си мислиш, че преди много години аз съм била онова момиче на арената. Но не е така. Не съм била аз. И белегът ми е робския нашийник - от вътрешната страна беше много грапав и се наложи дълго да моля да ми го изпилят... Прости ми. Сърдиш ли ми се? Кажи... Не ме гледай така... Недей...

от

- Не плачи. Разбрах те. И... и себе си разбрах. Ти си била, Сеамни. Могла си да бъдеш ти. Радвам се... че си жива.

- Не ми се сърдиш, нали?

- Не... но... мисля все пак да те накажа. Ето така...

- Ох... продължавай... да ме наказваш. Дану не могат така, само вие, човеците...

- Не "вие". Ние. Разумните същества. Дану, човеци, джуджета, Волни.

- Да... да, мили. Да, живот мой!