Диамантен меч, дървен меч [bg]

А после магът изведнъж спря... Тави видя в ръката му, високо вдигната нагоре...

- Учителю!!!

...видя жертвен нож. Крив, лъскав, наточен като бръснач.

- Учителю...

Тя почувства удар по гърба, но за нея това вече нямаше значение. Завъртя сабята си, посече един нападател, втори, трети... Нямаше значение, че в снагата й се впиваха копия, шипове, жила.

Бе длъжна да даде достатъчно време на Учителя си, след като не можеше да го спре.

"Когато не можеш да удържиш другаря си в строя и той хукне напред - поне му прикрий гърба. Победата често се отдава на отчаяно храбрите безумци."

- Теб, Идещи! С кръвта си своя нетукашна, Теб обвързвам с клетва, като себе си в жертва принасям без надежда за възкресение. Приемам смъртта, сетна и окончателна, Теб, за да погубя!

Акциум с бързо и рязко движение си преряза гърлото.

Над бойното поле настъпи тишина. Вълшебникът все още стоеше, кръвта му плискаше в подложените шепи. Акциум замахна и запрати една огромна тъмночервена капка право срещу Звяра.

Чудовището понечи да избегне кълбото, но то го улучи право в гърлото, в белега, оставен от сабята на Тави.

Гадината дрезгаво изквича. Чудовищните криле трескаво потърсиха опората на въздуха, напразен опит - черният гигант рухна, мачкайки редиците козокраки бойци. Още докато падаше, кръвта на Акциум се плъзна по цялото туловище и го заръфа като че ли бе киселина, а сетне и пламна.

Трупът се превърна в клада за няколко полка козокраки. Останалите воини изотвъд Предела изпаднаха в паника, замятаха се, нарушиха строя...

Тави не видя нищо от това. Виеше й се свят, снагата й се изпълваше със странна лекота. Болката отстъпваше, беше й меко и удобно - усещаше нежна тревица до бузата си...

"Откъде се взе тази трева? Умирам ли?

Умирам. Но не е било напразно - защитих Учителя. И сега ми е леко... леко... леко..."