Диамантен меч, дървен меч [bg]

Светилникът сякаш с нежелание се разгоря отново. Бледото езиче пламък плахо се надигна от фитила. Тави бързо огледа гробницата.

Вълшебникът отново беше неподвижен - черно петно в сумрака, пълна със скрита сила фигура. Неговото сражение бе започнало.

Сянката на мъртвото чудовище изведнъж шавна, не както другите сенки, предизвикани от трепкането на светилника. Тави изстина. Ето я и нейната битка - двубой с почти безсмъртна твар, безнадеждна война. Но нямаше друг изход, освен да приеме предизвикателството и да не мисли какво ще последва...

"Злоба. Злоба. Злоба. Древна като света, дори още по-стара. По-стара от водите на океана, по-давна от слънцето и звездите. Противникът ми е такъв, че мога да насека на късове черното му тяло и да ги изгоря до пепел, а сетне да изгоря и пепелта... ала докато е жива неговата злоба, пуснала кълнове в целия свят, докато не се изпълнят Пророчествата на Разрушението - дотогава тварите, пристигнали отвъд Предела, са непобедими."

Пророчествата на Разрушението. Прокобата на Северния свят.

"Прави това, което трябва, пък нека да става каквото е орисано."

- Тави... - приглушеният глас на Акциум достигна до нея като призрак. - Тави... аз виждам, че чудовището не е съвсем безсмъртно, нито всесилно... ти вече го уби веднъж. Направи го пак и тогава...

Магът рязко замлъкна, а девойката се сгърчи от парлива вълна страдание, която избухна в снагата й, обля я от главата до петите. Акциум беше употребил нещо извънредно смъртоносно от арсеналите на Висшата магия, до нея бе достигнало ехото на отзвука.

От повторното разпалване на светилника до този миг бяха изминали не повече от двайсет удара на сърцето - човешкото й сърце бе обучено да бие равномерно, спокойно, сякаш тупкаше в гърдите на истинска, по кръв родена Волна.

Черната гадина бе възкръснала и готова за действие.

Чудовището и Тави се нахвърлиха един срещу друг едновременно.

Сабя против нокти и жило. Сила против сила, без никаква магия. Честен двубой. Честен?