Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
Старецът помълча и тъкмо щеше да започне да говори, когато някой премина тичешком през малката градинка, отвори вратата и влезе в стаята, в която се намираха маршал Симон и баща му. Това бе Оливие, който бе успял да избяга от кръчмата, в която се бяха събрали Вълците.
— Господин Симон!… Господин Симон! — извика той запъхтяно — Ето ги… Идват… Ще нападнат фабриката.
— Кой ще нападне фабриката? — извика старецът и подскочи.
— Вълците и няколко други каменоделци, заедно с нехранимайковците от околността. Чувате ли ги как крещят „Смърт на Солидарните“?
Виковете и крясъците се чуваха вече отблизо.
— Това са виковете, които чух преди малко — каза маршалът.
— Трябва да са повече от двеста човека — каза Оливие. — Въоръжени са с камъни и тояги, а за нещастие повечето от работниците на фабриката сега са в Париж. Останали сме около четиридесет души. Жените и децата вече започнаха да се крият и да пищят от страх. Чувате ли ги?
Таванът вече ехтеше от тропота на тичащите жени и деца.
— Сериозно ли ще е това нападение — попита маршалът.
— Много — отвърна старецът. — Няма нищо по-страшно от сблъсъка между работниците. Освен това, някои отдавна подстрекават жителите на околността срещу фабриката.
— Щом сте толкова малко — каза маршалът — трябва най-напред да залостите всички врати, а след това…
Той не можа да довърши. Силни крясъци разтърсиха стъклата на прозореца и се чуха толкова наблизо, че маршалът, баща му и младият работник, изскочиха в малката градинка. От едната й страна се издигаше доста висока стена към полето.
Крясъците се повториха и заваля град от едри камъни. Те строшиха няколко от прозорците на първия етаж, прескочиха стената и започнаха да падат около маршала и баща му.
Един едър камък удари стареца по главата. Той залитна напред, облян в кръв и падна в прегръдките на маршал Симон. В същото време навън крясъците се усилваха: „Война и смърт на Солидарните“, викаше тълпата.
VI глава
Вълците и Солидарните
Страшно беше да се наблюдава това разпасано множество, чието враждебно нападение сложи край на живота на бащата на маршал Симон.
Едно от крилата на общежитието гледаше срещу нивите. Вълците започнаха нападението оттам. Бързането към фабриката, краткото спиране в две от кръчмите по пътя и нетърпението за близка битка още повече бяха възбудили кръвта на тези хора. След като хвърлиха първите камъни, те започнаха да търсят други по земята. Някои, за да могат по-лесно да вземат повече, бяха захапали тоягите в зъбите си, а други ги бяха подпрели на стената. Около главните подбудители от време на време се събираха купчини хора. Най-добре облечените бяха с ризи и каскети, а други бяха направо в дрипи. Ето какви хора се бяха присъединили — волю или неволю, към глутницата на Вълците. Няколко мръсни и дрипави жени, които винаги придружават подобни нещастници, с писъците си още повече разпалваха размътените умове. Една от тях — висока и беззъба, облечена в парцали, с червендалесто лице и пиянски поглед, беше наметнала стар черен шал, кръстосан пред гърдите и завързан на гърба й. Тя беше като побесняла. Бе засукала ръкави, с едната ръка размахваше тояга, а в другата държеше голям камък. Наричаха я Цибул.
— Искам да срещна жените от фабриката и да им пусна кръвчицата! — викаше тя с прегракнал глас.
Думите й бяха посрещнати с викове и ръкопляскания, което я разпали още повече.
Сред основните подбудители беше и един нисък, слаб и блед човек с лисиче лице и обла черна брада. На главата си носеше червено кепе, а под дългата му нова риза се виждаха панталони от хубаво сукно и хубави ботуши. Личеше си, че той не е от тълпата. Това беше човекът, който приписваше на работниците от фабриката най-обидните думи срещу жителите на околността. Той също крещеше, но не носеше нито тояга, нито камък.