Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
Разговорът между бащата и синът се забави, защото няколко работници, които трябваше да занесат в Париж отговор на другарите си, относно предложения на тайните общества, трябваше да поговорят с бащата на маршал Симон.
Старият работник, управител на фабриката, държеше две хубави стаи в края на едно от крилата на общежитието. Под прозорците се простираше градина, в която той обичаше да работи. Остъклената врата бе оставена отворена и през нея влизаха топлите мартенски слънчеви лъчи и осветяваха стаята, в която влязоха един работник и френският маршал. Маршалът улови баща си за ръцете и му каза:
— Много съм нещастен, татко!
Маршалът изрече тези думи с толкова натъжен глас, че старецът потръпна, а лицето на маршала се смръщи, придоби болезнен вид.
— Ти си нещастен! — възкликна изненадано дядо Симон и приближи до сина си.
— Ще ти разкажа всичко, татко… — отвърна маршалът — защото имам нужда от твоите съвети, те винаги са били верни.
— Ако трябва да сме справедливи, ти нямаш нужда от чужди съвети.
— Така е, татко, но сега само ти можеш да ме избавиш от една неизвестност, която ме измъчва.
— Разкажи ми.
— От няколко дни забелязвам, че моите дъщери са потиснати и замислени. Когато се видяхме за пръв път, те бяха като полудели от радост и щастие, но всичко внезапно се промени. С всеки изминал ден те стават все по-тъжни, дори вчера видях в очите им сълзи. Прегърнах ги и помолих да ми кажат какво ги измъчва, но те не отговориха, само ме прегърнаха и се заляха от плач.
— Странно… Каква ли е причината за тази промяна?
— Понякога се страхувам да не би да съм издал мъката си по майка им и те да страдат като си мислят, че не могат само двете да ме направят щастлив. В същото време те не само дават вид, че разбират мъката ми, но дори я споделят… Вчера дори Бланш каза: „Колко повече щяхме да сме щастливи, ако и майка ни беше с нас!…“
— Те споделят мъката ти…, а и не могат да те винят за нея… Едва ли това е причината за състоянието им.
— И аз мисля така. Но каква е тогава причината! Напразно си блъсках главата, за да проумея… Понякога стигам дотам, че започвам да мисля: зъл дух се е вмъкнал между мен и децата ми… Знам, че е глупаво, но какво да правя? Когато липсват сериозни основания, се появяват най-невероятни предположения.
— Кой може да иска да застане между теб и дъщерите ти?
— Сигурен съм, че няма кой.
— Тогава не бързай… — каза бащински старият работник — и бъди търпелив. Наблюдавай тези нещастни млади сърца внимателно. Знам, че можеш това и съм сигурен, че ще откриеш някаква незначителна тяхна тайна.
— Така е — отвърна маршалът, — но за да открия тайната, аз трябва за известно време да се отдалеча от тях…
— Защо? — изненада се старецът от мрачния поглед на сина си. — Нима не си се установил завинаги при тях?
— Най-напред, татко, трябва да научиш всички задължения, които ме задържат тук, а след това ще ти кажа останалите, които могат да ме отделят от теб, от дъщерите ми и от другото ми дете…
— Какво друго дете?
— Синът на моя стар приятел, индийският принц…
— Джалма? Какво става с него?
— Той ме плаши, татко…
Изведнъж се чу страшен вой, който вятърът донесе вече от близо, и това накара маршала да прекъсне разказа си и да попита баща си:
— Какво е това?
След като се заслуша във виковете, които започнаха да отслабват, вероятно отнесени от вятъра, старецът отговори:
— Пияни каменоделци, които търчат по полето и пеят.
— Струва ми се, че са крясъци на голяма тълпа — каза Симон.
Двамата продължиха да се ослушват, но шумът беше изчезнал.
— Какво разказваше? — продължи старият работник. — Младият индиец те плаши? Защо?
— Както съм ти казвал вече, заради лудото му влечение към госпожица Кардовил, към Адриана.
— И ти се страхуваш от това? — зачуди се старецът. — Джалма е едва на осемнадесет години, а на тази възраст новата любов бързо забравя старата.
— Ако ставаше дума за обикновена любов, мога да разбера, татко… Но, както ти е известно, госпожица Кардовил, освен красотата си, притежава и най-великодушния характер. В резултат на някои, за съжаление, нещастни обстоятелства, Джалма е имал възможността да оцени рядко срещаното достойнство на тази душа…
— Да… Работата явно е много по-важна, отколкото съм си мислил.