Скитникът евреин

— Убиец? Жертва! — изрече господин Харди, учуден още повече.

— Надявам се, че познавате почерка на дьо Бресак?

— Да, познавам го.

— Щом е така, прочетете ето това… — И Родин извади от пазвата си едно писмо и го подаде на господин Харди.

Чак сега фабрикантът погледна към дьо Бресак и отстъпи, уплашен от смъртната бледност на този човек, който вцепенен от срам не можеше да намери думи за свое оправдание, защото макар и да бе наистина предател, все още не бе усвоил нахалната безочливост на предателите.

— Марсел! — извика ужасен Харди и съкрушен от този ненадеен удар. — Марсел! Защо си толкова блед? Защо не отговаряш?

— Марсел?… Вие сте господин дьо Бресак? — престори се на изненадан Родин. — Ако знаех, господине…

— Чу ли какво каза този господин, Марсел? — извика отново господин Харди. — Той твърди, че си ме предавал… — И той хвана дьо Бресак за ръката. Ръката му беше студена като лед — О, Господи! — отдръпна се с отвращение господин Харди. — Нищо не отговаря…

— Щом се намирам пред господин дьо Бресак — започна Родин — принуден съм да го попитам, ще отрече ли, че е изпращал много писма на улица „Milieu des Ursius“ в Париж, на името на господин Родин?

Дьо Бресак не отговори, а господин Харди, който все още не можеше да повярва на онова, което чу и което виждаше, нетърпеливо разтвори писмото и се зачете, като от време на време издаваше възклицания, показващи болката и смайването му. За да се убеди в предателството на дьо Бресак не бе необходимо да чете цялото писмо. Той се залюля от страшното разкритие, самообладанието за миг го напусна, зави му се свят още с първия поглед, който хвърли към тази бездна от безчестие. Писмото изпадна от ръката му. Но бързо яд и презрение заместиха отпадналостта и той, пребледнял и страшен, се втурна към дьо Бресак.