Грешката на президента

Непознатият лекар не му хареса още от пръв поглед — имаше нещо съвсем нелечебно у него. И първите думи на завеждащия отделението потвърдиха най-лошите му подозрения.

— Капитан Сивич от милицията иска да поговори с вас. Ще ви е трудно да седите, затова легнете на кушетката — каза той и излезе от манипулационната.

Шевченко остана сам с милиционера.

— И тук ме намерихте — промърмори той. — Изпод земята ще изкарате човека, щом ви трябва. Е, какво има, питайте.

— Александър Юриевич — започна Сивич, — какво знаете за Хамлет Карапетян?

Шевченко се опъна на твърдата кушетка и затвори очи. Василий Василиевич търпеливо чакаше.

— Ами изобщо работата беше така. Ние с Витка — Станиславски де — останахме съвсем без пари. Витка предлагаше да клекнем с шапки в подлеза, ама нали знаете, трудно е някак, не сме го правили досега… Мислиш си, ами ако мине някой познат, а и изобщо… А ни се пие, та две не виждаме. Въобще стоим си ние край Курската гара, измръзнали, гладни. И тогава идва тоя: „Привет, момчета!“ Да си кажа право, не ми хареса много, обаче почерпи — не мога да отрека. Пари наистина не ни даде. И вика: „Има една работа.“ Ние питаме: „Каква работа?“ Ако е нещо престъпно — неее, това не е за нас.

Той, тоест Хамик, ни заведе при павилиона, взе бира, кренвирши и ни обясни кое как. Изобщо и въобще трябваше да се заселим с Витка в апартамента и да пречим на съседите — да крещим, да шумим и разни такива. А той ни обезпечава и пиячката, и мезето.

— Съгласихте ли се? — попита Сивич.

Шевченко почувства в тона му неодобрение и започна да се оправдава:

— Ами той Хамик така обрисува всичко — значи такива кофти хора, той им предлага едва не палати, а те все се дърпат. Та трябваше да им покажем, че комуналната квартира е кофти работа. За да станат по-сговорчиви. Ние помислихме, помислихме и се съгласихме. И без това нямаше къде да ходим.

Всъщност те мислиха не повече от минута, но Шевченко нямаше намерение да обяснява това.

Но стана така, че ролята на квартирни скандалджии и хулигани се оказа над възможностите им. Сутрин ги беше срам, и то така, че търчаха по коридора към тоалетната и не смееха да гледат никого в очите. А и в действителност Хамик изобщо не излезе толкова щедър, както те смятаха в началото. Мислеха си, че всеки ден ще има водка и бира, салам и кренвирши, а излезе — две бутилки от някаква гадост като ментето по хиляда и двеста, наречено „Оригинална“, а за мезе в най-добрия случай кучешка радост, че понякога и просто кубче китайска разтворима каша. А на Хамик и това му се свидеше за приятелчетата скандалджии. Той всеки ден им пилеше, че нищо не правят, за да вгорчат живота на съседите.

— Искаш ли водка? — питаше Хамик Шура Шевченко, който го посещаваше по-често. — А заработил ли си я?