Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
В Аштарак съседът е близък човек, много по-близък дори от роднина в Москва. При съседите можеш да отидеш едва ли не по всякакъв въпрос и денем, и нощем, те винаги са в течение на всички житейски новини, споделят радостите и съчувстват на мъката. Не можеш дори да си представиш, че изведнъж може да забравят да поканят съседите на сватба, да речем, или на помен — а и никой не чака покана: жените просто отиват при съседката и предлагат помощта си.
Съседът си остава близък човек и на хиляди километри от родния град. Саакянови не разпитваха за нищо Сергей, макар да се досещаха, че той има някакви проблеми с милицията. „Ако поиска, сам ще разкаже“ — такъв беше обичаят. Но Сергей нищо не разказваше. Първите два дни Васак седеше с него на масата в ъгъла, далеч от чужди очи, и го гощаваше първокласно, на третия ден Сергей по собствена инициатива започна да обслужва клиентите и да пече шишчета в задния двор. До кухнята не го допуснаха — не е мъжка работа това.
В Калуга никой дори не забеляза, че в арменската кебапчийница се е появил още един човек. Можеш ли ги разбра тия кавказци — всички си приличат. Още повече че Сергей, който дойде при Саакян порядъчно брадясал, след няколко дни вече обрасна с черна брада.
Когато в „Аштарак“ идваха да се стоплят и да хапнат местните милиционери, Сергей благоразумно се скриваше в задния двор, макар че на никого не идваше наум да му обърне особено внимание.
Сергей не знаеше, че във всички руски отделения на милицията е получен портретът му. Наистина в сегашния му вид трудно можеше да бъде разпознат онзи гладко избръснат, добре облечен млад човек, който гледаше от милиционерската листовка с уморени и малко тъжни очи. Брадата доста го състаряваше, а в съчетание с широкото кожено яке, което му зае Васак, той изглеждаше като полуграмотен планинец, който може би и не разбира много руски.
Вратата като напук се оказа затворена. „Не са дошли още, кучите му синове“ — наруга арменците Аникин. Но за да се убеди напълно, че в кебапчийницата няма никой, той блъсна няколко пъти с всичка сила по желязната врата. Отвътре не се чуваше нито звук.
Аникин вече щеше да се обърне и да отиде в гаровия бюфет, където имаше далеч по-малка надежда да пийне на аванта, когато отвътре някъде от дъното на кебапчийницата се чуха тихи звуци.
Аникин удвои усилията си.
— Милиция! — викна той за всеки случай, за да им вземе страха. А после добави добродушно: — Свои сме!
Най-накрая вратата се отвори. На прага стоеше младеж, когото Аникин вече беше виждал някак в гръб. Васак казваше, че му е племенник.
— Няма никой — малко смутено, както се стори на Аникин, каза племенникът.
— Е, ти нали си тук! — бодро отвърна милиционерът. — Бъди човек, дай нещо да се оправя, че главата ми направо се цепи.
— Влезте — каза след секунда колебание „племенникът“ и пусна Аникин вътре.
Сергей Саруханов се вълнуваше. От една страна, той разбираше, че това ченге не е дошло тук за него и въобще заради махмурлука едва ли го интересува нещо друго, освен чаша водка. Но те навярно са обявили издирване и кой знае как може да се обърне работата…
Обаче, без да издава страха си, той започна бързо да обслужва постовия милиционер — сложи пред него чиста чаша и бутилка водка, донесе салата, кашкавал, салам.
— Нищо топло няма още — извини се той. — Елате след час, Гаяне скоро ще дойде.
Аникин вече беше изпил сто грама водка и замезваше със салата и кашкавал. Отвътре му олекна, по тялото му се разля топлина.
„Как добре говори на руски, кучият му син“ — изведнъж си помисли Аникин, като си спомни говора на Васак Саакян.
Той внимателно погледна лицето на „племенника“. Изведнъж му се стори, че вече го е забелязвал някъде или просто му се привижда на пияна глава?
Сергей сложи на масата горчица.
— Слушай — не издържа Аникин, — ти не търгуваше ли на гарата? Твоя ли беше сергията, дето я запалиха миналото лято?
— Не, не съм бил аз — отрицателно поклати глава Саруханов, като съобразяваше мъчително дали не беше по-добре да излъже, че той е бил този сергиджия? Но тогава ченгето пък ще започне да разпитва за подробности и ще усети нещо.
— Ааа, не си ти. — Милиционерът си наля още сто грама.
И все пак определено беше виждал това лице. Но къде, кога?