Перфектно отмъщение [bg]

— Мисля да пасувам.

Тръгваме по песъчливия асфалт току до телената ограда на района за вдигането на тежести. Завъртам глава и оглеждам различните мъже. Никой не отвръща на погледа ми. Започвам да усещам, че двамата с Лестър сме в безопасност.

Лестър поздравява някакъв тъмничар, когото не съм виждал досега. Тъмничарят се усмихва и отвръща на поздрава. Вижда се, че харесва Лестър.

— И какво следва, като стигнеш до металната пътечка? — питам, когато се отдалечаваме достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Чух Кларънс да разговаря с друг тъмничар за бягството от Елмира миналия месец. Споменаха, че никой не е успял да избяга оттук след като затворът бил преустроен през 30-те.

— Никой не е успял — отвръща той, поглежда безоблачното синьо небе, като заслонява с ръка очи. — След като излезеш от стоманената клетка, блокът е просто една здрава бетонна кутия. Ако успееш да излезеш и от нея, стигаш до стената. Тя е метър и двайсет дебела и основите й са тринайсет метра под земята.

— Значи сме прецакани — казвам.

Той спира и ме поглежда. Очите му святкат и той се усмихва.

— Толкова е просто, че никой не се е сетил за него — казва. — А ако някой се е сетил, не е имал търпението да го направи.

— Да направи какво?

— Да избяга по обратния път — отвръща той и тръгва отново. — След като излезеш от килията, трябва да измислиш как да излезеш от блока. А сетне — как да преодолееш стената. Тъпанарите тук, които са успявали да излязат от килията, просто се лутат по тунелите няколко дни, след което почват да крещят за помощ. А аз го направих по обратния път — казва той. — Вярно, отне ми почти четирийсет години, но толкова са необходими, момко. Когато излезем от онази килия, блокът и стената вече ще са преодолени.

— Как?

Време е да си вървим и ние го правим, следвайки тълпата, която се е скупчила до задния вход на блок А. Внимавам да не настъпя някого и скоро виждам белите туфи на лестъровата коса през трима души от мен. Озовавам се в група от чернокожи, които ме притискат. Никой от тях не гледа към мен. Единият е с дебели очила. Виждам мрежичката на косата му и голите рамене като едрокалибрени гюлета. Виждам буза с два дълги белега и сплетени кичури коса. Подушвам миризмата на варено говеждо и острия мирис на човешко тяло.

Опитвам се да премина напред, но не мога и сърцето ми се разтуптява още по-силно. По челото ми избива пот, дланите ми са вече влажни. Две големи ръце ме хващат за задника. Мокри устни докосват ухото ми.

— Ще те направя моя кучка — казва той. — Малък бял сладуранчо.

Пръстите му пробват процепа на панталоните ми. Аз крещя и скачам, и размахвам ръце.

— Ей, човече.

— Какво бе, мамка му?