Перфектно отмъщение [bg]

— Какво е това? — питам.

Сините му очи светват и се сбръчкват в ъгълчетата си.

— Изненада, момко — отвръща. — Досега не съм ти казвал какъв крадец бях.

Знам, че е убил човек по време на кражба. Това бе единственото, което ми отговори на въпроса защо е тук.

— Значи такива неща си крадял? — попитах.

— Пикасо, Миро, Рубенс, Дали, Моне, Касат — отвръща той. Той сияе и е изправил в цял ръст прегърбената си фигурка. — Дори един малък Ван Гог. И бижута — също.

Подсвирвам, за да му доставя удоволствие, навеждам се към стената, за да разгледам яркото червено цвете на един Рембранд, но не бих казал, че това ме вълнува кой знае колко.

— Предполагам, че много хора биха прибягнали до убийство за такива неща — казвам.

— Какво, по дяволите, те накара да го кажеш? — пита ме той с такъв тон, че ме принуждава да се обърна. Виждам, че лицето му е помрачняло.

— Ами…

— Убих охранителя, защото иначе той щеше да ме убие — казва Лестър, вдигнал крив пръст във въздуха. — Грешно е да се убива, освен при самозащита. Няма друго оправдание. Никакво.

— Да, май е така — казвам и веждите му се отпускат.

— Бях влязъл за картините на Ван Айк „Разпятието“ и „Страшният съд“ — продължава той. — Взех ги. Тъкмо щях да излизам. А онзи дори не бе на смяна. Искаш ли да знаеш за какво умря?

— Заради една писалка — отговаря сам Лестър. — Жена му му подарила сребърна писалка за годишнината от сватбата им. Той я забравил, върнал се да я вземе и ме забелязал да се катеря по едно въже. Стреля три пъти и не улучи. Аз го уцелих…

— Добре подредените малки неща могат да повдигнат планина — казвам. — Това май важи и за недобре подредените малки неща. Горното легло ли да заема?

Лестър потрива бялата четина на брадата си и ме поглежда.

— Това Аристотел ли беше? — пита.

— Не, баща ми.

— Вземи горното.

Покатервам се и го опитвам. Таванът е на петдесет сантиметра от лицето ми. Гледам репродукция на „Корабът с роби“ от Търнър от Музея на изящното изкуство в Бостън.

— Боже мой, Лестър. Какво ще кажеш за нещо по-жизнерадостно? — питам. — За гледане, имам предвид.

— Разбира се — отвръща той. — Нещо от по-ранен период?

— Като например от Ренесанса или нещо такова? — питам.

— Прекалено далеч е. Имах предвид рококо — казва Лестър и отдръпва на една ръка разстояние цветната репродукция, за да я огледа. Широк сноп слънчева светлина се процежда между дърветата и осветява елегантно облечена млада жена на люлка. — Това е „Люлката“ от Фрагонар.

— По-хубава е.

Цветовете са приятни и всичко в картината излъчва щастие. След това снишавам глас и добавям:

— Не биваше да те занимавам, нали и без друго няма да останем дълго тук?

Лестър също снишава глас и отвръща:

— Не ни е нужен Айнщайн, за да ни обяснява относителността на времето.