Страшният съд [bg]

Влязохме двамата с Бен в сградата, аз избягвах зрителния контакт с него. Имаше две тоалетни със сиви врати и подуших мириса на дезинфектанта, който се носеше откъм тях. Жената на рецепцията ни поведе през лабиринт от работни клетки и ни настани върху очукани дървени столове пред кабинет, върху чиято врата бе закована пластмасова табелка с името на Маккарти.

Бен увеси глава и въздъхна. Вратата се отвори и видяхме Бъки с камуфлажна шапка в ръце. Къдравата му коса бе разрошена, очите му — зачервени и влажни повече от нормалното. Под тях имаше морави полукръгове. Тъмните му ириси уловиха моите и не ме пускаха. Коремът ми се надигна и благодарих на Бога, че бе празен. Преглътнах и погледнах към обувките си, изчаквайки сянката му да премине покрай мен, за да вдигна отново глава.

Маккарти бе на около петдесет години. Слаб, с очила със златни телени рамки. Късо подстригана побеляваща тъмна коса. Риза с разкопчана яка и блейзър от туид с малка значка на ревера. Задържа вратата отворена и ни покани да влезем. Седнахме на двата стола срещу бюрото му. Върху него имаше фигурка, изработена от поставки за голф топки, прашен телефон, купчина претъпкани с книжа папки.

— Бива си го, нали? — рече Маккарти и кимна към вратата.

— Бъки ли? — попита Бен.

— Аха — отвърна Маккарти. — Снощи видял някакви отпечатъци в снега.

— Как е станало това?

— Не могъл да заспи — каза Маккарти, взе подложка за писане с жълти листи и химикалка. — Видял следи на подходната алея и ги проследил чак до пътя. Но докато се върне, те вече били засипани от снега. Тръгвали от хижата и водели до следи от автомобилни гуми.

— От колата на Скот ли? — попитах.

Преглътнах жлъчката и се изправих, за да виждам по-добре листите му и ми се стори, че видях записано името си.

— Не. Една от камериерките видяла Скот да отпътува в шест сутринта.

— Скот никога не би извършил подобно нещо — рече Бен.

Беше сключил пръсти, поставил ги бе под носа си, сякаш се молеше и мислеше едновременно.

— Така ли? И кое ви кара да мислите така? — попита Маккарти докато пишеше, след което вдигна глава.

— Имаха голям скандал — рекох, вгледан в телефона на бюрото, но с периферното си зрение следях листите. — Джеймс бе решил да направи компанията публична. Скот не искаше.

Обърнах се към Бен, който ме изгледа свирепо и сви устни.

— Наистина ли? — попита Маккарти.

— Това беше преди две седмици — каза Бен и поклати глава. — Просто един спор. Човек не убива баща си за такива неща.

— Знам — рекох и погледнах намръщен Маккарти, като леко поклатих глава. — Но Скот беше бесен. Не искаше компанията да става публична.

— Колко голям скандал? Имаше ли физическа разправа? — попита Маккарти и насочи химикалката си към нас.

— Ами скочи и сграбчи баща си — отвърнах. — Но нямаше юмруци или други такива.