Страшният съд [bg]

Кабинетът на Бен бе отвъд широко пространство, заето с шкафове за документи и бюра на секретарки. Вратата му бе отворена и видях, че говореше по телефона, вдигнал крака върху писалището си. Махнахме си за поздрав и продължих по пътя си. Моят кабинет бе до този на Скот. Неговият бе изцяло остъклен и видях празното писалище.

Поздравих секретарката му и я попитах дали го е виждала.

— Той беше снощи в хижата — рече с усмивка тя. — За десет обаче има насрочено заседание с управата на „Джет“, тъй че можете да се свържете с него по клетъчния му телефон, докато пътува за насам.

Благодарих, влязох в кабинета си и тихо затворих вратата. Имах си самостоятелна тоалетна зад него. Наведох се над тоалетната чиния и повърнах закуската си. Пуснах водата, мъчех се да си поема дъх, примигвах при вида на зеленикавата на цвят кожа на лицето си в огледалото, след това седнах зад писалището си и включих компютъра.

Джесика бе права. Трябваше да прогоня всичко това от съзнанието си.

Появи се екранът, пълен с неотворени електронни писма. Аз само го зяпах. Челюстта ми увисна, погледът ми изгуби фокуса си.

Когато Бен се втурна през вратата, сграбчих ръба на бюрото си и замигах срещу него. Като ми каза, че Джеймс е мъртъв, поклатих глава, все едно, че не разбирах.

— Намушкан с нож — рече Бен. Държеше в ръка клетъчния си телефон и го удряше о дланта си, сякаш искаше да изстиска някаква истина от него. — С ножа на Скот. Онзи, дето го донесе от Африка.

Погледна ме. Челото му беше сбърчено. Устните — свити.