Единство [bg]

— Казваш се Ивон Албертен?

— Да, мадмоазел Скот.

— Наричай ме Дженифър.

— Благодаря, мадмоазел Дженифър.

Тя сви устни.

— Не. Просто Дженифър.

— Както желаете.

— Познавах баба ти и баща ти — каза тя и махна с ръка. — Е, не ги познавах в качеството им на твои роднини, но ги срещнах веднъж в имение край Тройе в родината ти.

Кимнах. Семейство Каръл ме бяха предупредили, че Дженифър Скот е подозрителна и вероятно ще ме подложи на разпит. И той несъмнено започваше.

— Как се казва баща ти? — попита мадмоазел Скот, сякаш не си спомняше името му.

— Лусио — отговорих.

Тя вдигна показалец.

— Да! Точно така. А баба ти!

— Моника.

— Разбира се, разбира се. Добри хора. И как са сега?

— Покойници за съжаление. Баба се спомина преди няколко години, татко — миналото лято. Дойдох при вас, за да изпълня една от последните му заръки. На смъртния си одър той настоя да ви посетя.

— Така ли?

— За жалост татко и господин Кенуей не са се разделили с добро.

— Напомни ми, дете — настоя тя с безизразно лице.

— Татко ранил брат ви.

— Да, да — закима тя. — Рани го със сабя, нали? Как е възможно да забравя?

„Не си забравила.“

Усмихнах се тъжно.

— Татко се разкайваше за стореното. Разказа ми как е поискал прошка за себе си и за баба, преди брат ви да изгуби съзнание.

Тя сключи пръсти и сведе глава.

— Помня, помня. Ужасно стечение на обстоятелствата…

— Татко се измъчваше от чувство за вина дори пред прага на смъртта.

Тя се усмихна.

— Жалко, че не е успял да дойде и да сподели терзанията си с мен. Щях да го уверя, че не е необходимо да се тормози. Много пъти на мен самата ми се е приисквало да забия нож в Хайтам.

Тя се вгледа в подскачащите пламъци и отрони с отнесен глас, потънала в спомени:

— Малък досадник. Трябваше да го убия, когато бяхме деца.

— Не говорите сериозно…

Тя сухо се изсмя:

— Да, вероятно. И не мисля, че Хайтам носи вина за случилото се. Не цялата поне.

Тя си пое дълбоко дъх, пресегна се към бастуна, облегнат върху ръкохватката на стола ѝ, и се изправи.

— Сигурно си изморена след пътуването от Дувър. Ще ти покажа стаята. Опасявам се, че не съм особено общителна. Предпочитам да се храня в покоите си. Ще вечеряш сама, но утре ще се поразходим в градината, за да се опознаем.

Станах и направих реверанс.

— С удоволствие — уверих я.

Тя ме погледна изпитателно още веднъж, преди да тръгнем към спалните на горния етаж.

— Приличаш много на баща си — отбеляза.

Имаше предвид Лусио, разбира се. Почудих се що за човек е бил и дали наистина приличам на него, защото веднага разбрах, че Дженифър Скот не е глупачка.

— Благодаря, милейди.