Единство [bg]

— Мисля, че е необходима реформа — казах на Дженифър.

— Наистина ли?

Помълчах.

— Така мисля.

Тя кимна.

— Добре, добре. Съмненията винаги са от полза. Брат ми имаше съмнения. Изразяваше ги в писмата си.

Отново писмата. Тъй като не знаех накъде отива разговорът, отбелязах:

— Изглежда е бил мъдър и милостив мъж.

Тя изсумтя.

— Имаше недостатъци, разбира се. Обаче наистина бе мъдър и добър човек. Хайде… — Почука по тавана на каретата с дръжката на бастуна. — Да се връщаме. Време е за обяд.

„Близо съм“ — помислих си, когато поехме обратно към Куин Скуеър.

— Искам да ти покажа нещо — добави тя и аз се почудих дали има предвид писмата.

На площада кочияшът ни помогна да слезем, но вместо да ни придружи по стълбите до входната врата, се върна в каретата, дръпна юздите и конете препуснаха сред пелената от прозирна мъгла, виеща се около копитата им.

Застанахме пред вратата и Дженифър дръпна звънеца веднъж и сетне още два пъти в бърза последователност.

Вероятно бях твърде мнителна, но…

Кочияшът си тръгна толкова внезапно. А и звънецът сякаш предаваше сигнал. Изопната като струна, ала с усмивка на уста, чух как резетата се отместват. Вратата се отвори, Дженифър поздрави Смит с едва забележимо кимване и влезе вътре.

Вратата се затвори. Приглушеното жужене на площада стихна. Обзе ме познатото усещане, че съм в затвор, този път примесено със страх и предчувствие, че нещо не е наред. „Къде е Елен“ — почудих се.

— Ще уведомиш ли Елен, че съм се върнала, Смит? — попитах иконома.

В отговор той наклони както винаги глава и се усмихна:

— Непременно, мадмоазел.

Ала не помръдна.

Погледнах въпросително към Дженифър с надеждата да постъпи нормално — да нареди на иконома. Тя обаче ми кимна:

— Ела, ще ти покажа игралната зала, където загина татко.

— Разбира се, мадмоазел — съгласих се и стрелнах с поглед Смит, преди да тръгна към дървената врата, затворена както обикновено.

— Вече си я виждала, нали? Игралната зала, имам предвид — отбеляза госпожица Дженифър.

— През изминалите четири дни, мадмоазел, разполагах с достатъчно време да разгледам красивото ви имение — отвърнах.

Тя спря, уловила бравата. Обърна се към мен.

— Четирите дни се оказаха ползотворни и за нас, Ивон…

Не ми допадна ударението. Никак не ми допадна.

Тя отвори вратата и ме подкани да вляза.

Завесите бяха спуснати. Запалените свещи по рафтовете и полиците над камините озаряваха помещението в оранжево сияние, сякаш в него се канят да извършат зловеща религиозна церемония. Билярдната маса бе покрита с платнище и беше преместена в ъгъла. Върху голия под в средата на стаята един срещу друг стояха два дървени кухненски стола. До стената чакаше лакей, скръстил длани в ръкавици. Мисля, че се казваше Милс. Той обикновено се усмихваше, покланяше се и се държеше безупречно учтиво, както се полага да се отнася прислугата с гостуваща френска благородничка. Сега обаче просто се втренчи в мен с безизразно — дори заплашително — изражение.