Венецианското предателство [bg]

— Казахте, че искате да купите.

Липсата на любезност означаваше само едно: „Казвай какво искаш, плащай и аз изчезвам“. Следващото, което забеляза Стефани, бяха изцъклените, сякаш стъклени очи. В това нямаше нищо чудно, защото и на нея започваше да й се вие свят.

— Както споменах по телефона, интересувам се от слонския медальон.

— Защо? — попита русокосият, след като отпи голяма глътка бира. — Той няма особена стойност, а аз мога да ви предложа много по-ценни монети.

— Сигурна съм, че е така, но аз искам медальона. Вие казахте, че се продава.

— Казах, че зависи от цената, която ще предложите.

— Може ли да го видя?

Клаус бръкна в джоба си. Тя пое прозрачното пликче и насочи поглед към монетата вътре. От едната й страна имаше воин на слон, който сякаш предизвикваше конника на другата. Беше голяма колкото петдесет цента и доста изтъркана.

— Не разбирате нищо, нали? — подхвърли Клаус.

— Правя услуга на друг човек — реши да бъде откровена тя.

— Искам шест хиляди евро.

Касиопея беше казала да плати колкото й поискат. Цената не беше от значение. Но сега, заковала очи в изтъркания къс метал, Стефани се запита защо толкова невзрачно нещо струва толкова скъпо.

— Съществуват само осем монети като тази — сякаш отгатна мислите й Клаус. — Шест хиляди евро е много добра цена.

— Само осем? — вдигна вежди тя. — Тогава защо я продавате?

Той вдигна с пръсти горящия фас, смукна и бавно изпусна гъст облак дим.

— Защото ми трябват пари.

Насълзените му очи отново придобиха стъкленото си изражение и се сведоха към бирата.

— Толкова ли сте зле?

— А на вас какво ви пука?

В същия миг от двете страни на Клаус се изправиха двама мъже. Единият рус, другият мургав. В чертите им се долавяше странна арабско-азиатска смесица. Навън дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, но палтата им бяха сухи. Русият изви ръката на Клаус и опря нож в корема му. Мургавият преметна ръка през раменете й във фалшива прегръдка, а острието на ножа му я боцна между ребрата.

— Медальонът! — изръмжа русият и кимна. — Сложи го на масата.

Стефани се подчини, без да протестира. Мургавият прибра монетата в джоба си.

— Сега ние ще си тръгнем, а вие оставате — рече той, облъхвайки я с дъх на бира.

Тя нямаше никакво намерение да ги предизвиква. Беше от хората, които проявяват респект към насоченото оръжие. Двамата спокойно напуснаха кафето.

— Свиха ми монетата! — изхленчи Клаус. — Тръгвам след тях!