Венецианското предателство [bg]

Зовастина седеше в задната част на кабината, с плътно закопчан колан. Обикновено пътуваше по-комфортно, но днес беше избрала военен хеликоптер заради по-високата му скорост. Пилотираше един от членовете на нейния Свещен отряд. Половината от личната й охрана, включително Виктор, бяха лицензирани пилоти. На седалката срещу нея седеше жената от лабораторията, компания й правеше друг бодигард. Качиха я на борда с белезници, но Зовастина веднага заповяда да ги свалят.

— Как се казваш? — попита тя.

— Какво значение има? — вдигна глава жената.

Разговаряха през шлемофоните на диалект, който никой от чужденците на борда не разбираше.

— Как се чувстваш?

Жената се поколеба, явно питайки се дали да излъже.

— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре — отговори най-сетне тя.

— Радвам се. Нашата главна цел е да подобрим живота на хората. Надявам се, че като излезеш от затвора, ще оцениш предимствата на новото ни общество.

Върху изпитото лице на жената се изписа презрение. Нищо у нея не изглежда привлекателно, помисли си Зовастина. Един господ знае колко унижения бе преживяла, за да изгуби всякакво самоуважение.

— Съмнявам се, че ще се превърна в част от вашето ново общество, госпожо министър. Присъдата ми е твърде голяма.

— Информираха ме, че си била замесена в трафик на кокаин. Ако руснаците управляваха тази страна, отдавна щяха да те екзекутират.

— Руснаците ли? — презрително се усмихна жената. — Та нали именно те купуваха дрогата?

Зовастина не беше изненадана.

— Такива са новите порядки в света — въздъхна тя.

— Какво стана с останалите затворници, които бяха с мен?

— Мъртви са — отвърна след кратко колебание Зовастина, в крайна сметка решила да й каже истината.

Събеседницата й явно беше преживяла какво ли не, но въпреки това на лицето й се изписа леко притеснение. Което беше напълно разбираемо. След като я бяха измъкнали от затвора, за да бъде единствената оцеляла след някакъв медицински експеримент, тя изведнъж се беше оказала на борда на хеликоптер, който превозваше не друг, а самия върховен министър на Централноазиатската федерация.

— Ще направя всичко необходимо за намаляване на присъдата ти — обеща Зовастина. — Федерацията оценява помощта ти, макар че ти явно не ни харесваш.

— Може би трябва да ви благодаря?

— Напомням ти, че доброволно си приела да участваш в експеримента.

— Не си спомням някой да ми е предлагал избор.

Зовастина отклони поглед към заснежените върхове на Памир, отвъд които беше границата и родината. После, усетила погледа на затворничката върху себе си, рязко попита:

— Не искаш ли да участваш в това, което предстои да се случи?

— Искам да бъда свободна.

В главата й изведнъж изплуваха думите на Сергей, изречени преди години: Гневът винаги е насочен към конкретен индивид, докато омразата избира цели класи. Времето лекува гнева, но омразата — никога.