Парижка вендета [bg]

Плати входния билет на портала и последва тълпата посетители към Ъгъла на поетите, където се издигаха статуите на Шекспир, Уърдсуърт, Милтън и Лонгфелоу. Около тях се виждаха още много величия — Тенисън, Дикенс, Киплинг, Харди и Браунинг. Очите му внимателно пробягаха по навалицата и се спряха на мъж с кариран костюм и кашмирена вратовръзка, който стоеше пред гроба на Чосър. На ръцете си носеше кафяви кожени ръкавици, а големите му крака бяха обути в скъпи мокасини „Гучи“.

Ашби спря до него и насочи възхитен поглед към петстотингодишната гробница.

— Познавате ли Годфри Нелър? — попита той.

Мъжът го дари с внимателен поглед на зачервените си сълзящи очи, от който го побиха тръпки.

— Мисля, че да — кимна той. — Велик придворен художник от осемнайсети век. Доколкото ми е известно, е бил погребан в Туикънам.

Ключовата дума „Туикънам“ беше изречена с интересен и малко напрегнат ирландски акцент.

— Научих, че Нелър е изпитвал дълбока привързаност към това място — подхвърли Ашби. — Въпреки мемориала в негова чест близо до източната врата.

— Точно така — кимна мъжът. — Доколкото си спомням, точните му думи са били: „Бог ми е свидетел, че няма да позволя да ме погребат в Уестминстър, защото там лежат само глупци.“

Цитатът беше доказателство, че беше говорил по телефона именно с този човек. Но тогава гласът му беше друг — по-гърлен, по-малко носов и без акцент.

— Добър ден, лорд Ашби — усмихна се непознатият.

— А как е вашето име?

— Да речем, Годфри. В чест на великия художник. Бил е абсолютно прав в преценката си за душите, погребани тук. Сред тях действително има много глупци.

Ашби внимателно огледа грубите черти на лицето му, сплескания нос, тънките устни и прошарената брада. Но вниманието му отново беше привлечено от зачервените, безжизнени като на влечуго очи, полускрити под рунтави вежди.

— Мога да ви уверя, че това не е истинската ми външност — небрежно подхвърли непознатият. — Няма смисъл да я запомняте.

Ашби се запита защо си е направил труда да се маскира при тези очи, които нямаше как да останат незабелязани. После спокойно отговори:

— Имам навик да оглеждам хората, с които правя бизнес.

— Аз пък предпочитам да не знам нищо за клиентите си. Вие обаче сте изключение, лорд Ашби. Знам много неща за вас. Вие сте единствен акционер на една от най-солидните банкови институции в Англия, богат човек, който се радва на живота. Дори кралицата се вслушва в съветите ви.

— Предполагам, че и вие се радвате на не по-малко вълнуващ живот.

Непознатият се усмихна, разкривайки голяма празнина между предните си зъби.

— Единствената ми цел е да задоволя вашите желания, милорд.

Ашби не хареса сарказма в тези думи, но ги подмина без внимание.