Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Те не искат да говорят за нея. Мисля, че им е заповядано да не отговарят на въпроси.
— Аз ще ги накарам! — каза Колин.
— Можеш ли? — заекна Мери и я обзе страх. Ако той можеше да накара хората да отговарят на въпроси, кой знае какво щеше да се случи.
— Всички са длъжни да ми се подчиняват. Вече ти го казах — рече той. — Ако остана жив, един ден това имение ще бъде мое. Те всички го знаят. Аз мога да ги заставя да ми кажат.
Мери не знаеше, че е била разглезена, но виждаше, че това тайнствено момче е разглезено. То мислеше, че целият свят му принадлежи. Колко беше особено и как спокойно говореше, че няма да живее.
— Мислиш ли, че няма да живееш? — попита тя отчасти от любопитство, отчасти с надежда да го накара да забрави за градината.
— Така предполагам — отвърна той с предишното безразличие. — Откакто се помня, хората казват, че няма да живея. Отначало мислеха, че съм много малък и не разбирам, а сега мислят, че не чувам. Но аз чувам. Докторът е братовчед на баща ми. Той е много беден и ако умра, цялото имение Мисълтуейт ще бъде негово след смъртта на баща ми. Мисля, че не му се иска да живея.
— А ти искаш ли да живееш? — попита Мери.
— Не — отвърна той сърдито и уморено. — Но не искам и да умирам. Когато съм болен, лежа тук, мисля за това и плача.
— Три пъти те чух да плачеш — каза Мери, — но не знаех кой е. Затова ли плачеше?
Така й се искаше той да забрави градината.
— Сигурно — отговори той. — Но нека да говорим за нещо друго. Разкажи ми за градината. Ти не искаш ли да я видиш?
— Искам — отвърна тихо Мери.
— И аз искам — продължи той настойчиво. — Струва ми се, че никога не ми се е искало да видя нещо толкова много, колкото сега тази градина. Искам да изровя ключа. Искам да отключа вратата. Ще ги накарам да ме заведат с моята количка. Тъкмо ще подишам чист въздух. Ще заповядам да отворят вратата.
Момчето беше много развълнувано, необикновените му очи сияеха като звезди и изглеждаха още по-огромни.
— Те трябва да изпълняват желанията ми — каза Колин. — Ще заповядам да ме заведат там. Ще те пусна и тебе да дойдеш.
Мери стисна юмручета. Сега всичко ще се развали, всичко. Дикън никога няма да се върне. Тя никога вече няма да се чувствува като дрозд в гнездото, скрито на сигурно място.
— О, не, не, не прави това! — изплака тя.
Той се втренчи в нея, сякаш я помисли за полудяла.
— Защо? — възкликна момчето. — Ти каза, че искаш да я видиш.
— Искам — промълви тя със задавен от ридания глас — Но ако ги накараш да отворят вратата и да те заведат там по този начин, ще развалиш тайната.
Колин се наведе още повече.
— Тайна ли? Какво искаш да кажеш? Думите на Мери се сипеха една след друга.
— Виж сега, виж — се задъхваше тя. — Ако никой освен нас не знае, ако там има врата, скрита някъде под бръшляна, ако изобщо има и ако ние я намерим — и се вмъкнем там заедно и я затворим след нас — и ако никой не знае, че сме вътре — и ние я наречем наша градина и си представяме, че сме дроздове, а тя — нашето гнездо, и ако си играем там всеки ден и копаем и посеем семена, и я съживим…
— Тя мъртва ли е? — прекъсна я момчето.
— Ще умре, ако никой не се грижи за нея — продължи тя. — Луковиците ще живеят, но розите…
Той отново я прекъсна, развълнуван като нея.
— Какво е това луковица?
— Това са нарцисите, кремовете и кокичетата. Те сега работят под земята и изкарват навън светлозелени стръкчета, защото иде пролетта.
— Пролетта ли? Как изглежда тя? Когато си болен, не можеш да я видиш от стаята.
— Пролет е, когато слънцето блести над дъжда и дъждът вали върху слънчева светлина и всичко пониква и работи под земята — каза Мери. — Ако градината е тайна и ние влезем вътре, ще можем да гледаме как всичко расте с всеки изминал ден, ще видим колко рози са живи. Не разбираш ли? О, не разбираш ли колко по-хубаво би било, ако я запазим в тайна?
Колин отново се отпусна на възглавницата и на лицето му се появи особено изражение.
— Никога не съм имал тайна — каза той — освен тази, че няма да живея дълго. Те не знаят, че аз знам, и това е един вид тайна. Но така ми харесва повече.
— Ако не ги накараш да те заведат в градината — умолително каза Мери, — може би… почти съм сигурна, че мога някой ден да открия как се влиза там. И тогава, щом като докторът иска да излизаш с количката и щом ти винаги можеш да правиш каквото поискаш — може би… може би ще намерим някое момче, което да бута количката, ще отидем там сами и градината завинаги ще остане тайна.