Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Мога ли да я взема отвсякъде — ако никому не е нужна?
— Отвсякъде — отговори той. — Е, трябва вече да си тръгваш, уморен съм. — Той позвъни на мисис Медлък. — Довиждане. Ще пътувам цяло лято.
Мисис Медлък дойде толкова бързо, че Мери помисли, че е чакала някъде в коридора.
— Мисис Медлък — каза й мистър Крейвън, — видях детето и сега разбирам какво е имала предвид мисис Соуърби. Тя трябва да заякне, преди да започне да учи. Давайте му проста, но здрава храна. Пускайте го да тича в градината. Не се грижете много за него. Мери се нуждае от свобода, чист въздух и движения. Мисис Соуърби ще идва да я вижда от време на време, а и тя може да отива понякога у тях.
Мисис Медлък изглеждаше доволна. Изпита облекчение, като разбра, че няма нужда „да се грижи“ толкова много. За нея детето беше тежък товар, макар че виждаше Мери тъй рядко. При това тя обичаше майката на Марта.
— Благодаря ви, сър — каза тя. — Сюзън Соуърби беше моя съученичка. Тя е разумна и добродушна жена. Вие сигурно сте се убедили в това. Аз нямам деца, но тя има дванайсет и всички те са здрави и добри. Винаги съм се вслушвала в съветите на Сюзън Соуърби, що се отнася до децата. Тя е, както се казва, здравомислеща.
— Разбирам — отговори мистър Крейвън. — Сега отведете Мери и ми изпратете Пичър.
Когато мисис Медлък остави Мери на края на коридора, тя изтича в стаята си. Марта я чакаше.
— Мога да си имам градина — извика Мери. — Където си искам. И няма да имам скоро гувернантка. Майка ти ще идва да ме вижда, а и аз ще мога да посещавам вашата къщичка. Той каза, че едно малко момиче като мене не може да направи нищо лошо и че мога да правя каквото си искам — навсякъде.
— Ех — каза Марта възторжено, — колко е хубаво това от негова страна, нали!
— Марта — каза Мери сериозно, — той е много добър човек, само че изглежда толкова нещастен и челото му е цялото смръщено.
Мери изтича в градината. След като се беше забавила толкова много, тя бе уверена, че Дикън си е отишъл, защото го чакаха пет мили път. Пъхна се под вратата с бръшляна и видя, че той не работи там, където го бе оставила. Градинските инструменти бяха събрани под едно дърво. Тя изтича до тях, като се оглеждаше, но Дикън не се виждаше никъде. Той си беше тръгнал и тайната градина беше празна. Само червеношийката стоеше на един розов храст и я гледаше.
— Отишъл си е — каза Мери натъжено. — О, дали той не беше само една горска фея?
Нещо бяло, закачено за един розов храст, привлече вниманието й. Това беше едно парче от хартия, откъсната от писмото, което бяха изпратили на Дикън. Беше прикрепено към храста с един дълъг трън и в следващия миг Мери разбра, че е от Дикъч. На него бяха изписани грубо печатни букви и бе нарисувана някаква картинка. Отначало тя не можа нищо да разбере, после позна, че това е гнездо с птичка в него. Отдолу беше написано с печатни букви:
ГЛАВА 13
„АЗ СЪМ КОЛИН“
Когато се прибра за вечеря, Мери показа рисунката на Марта.
— Ей — каза гордо Марта, — никога не съм знаела, че нашият Дикън е толкова умен. Това тук е рисунка на дрозд в гнездото му, също като истински и два пъти по-жив.
Тогава Мери разбра, че с това Дикън й съобщава нещо. Картинката означаваше, че тя може да бъде сигурна: той ще пази тайната й. Нейната градина бе нейното гнездо, а самата тя беше дрозд. О, как обичаше тя това странно, просто момче.
Тя се надяваше, че Дикън ще се върне на другия ден, и заспа в очакване на утрото.
Но човек никога не знае какво може да бъде времето в Йоркшир, особено през пролетта. През нощта Мери се събуди от шума на дъжд, чиито тежки капки чукаха по прозореца. Той се изливаше като из ведро, а вятърът свиреше около ъглите и в комините на огромната стара къща. Мери се изправи в леглото и се почувствува нещастна и сърдита.
— Дъждът е начумерен като мене — каза тя, — заваля само защото аз не го исках.
Тя се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата. Не се разплака, само лежеше и мразеше шума на тежко падащия дъжд, мразеше вятъра и неговото фучене.
Мери не можа повече да заспи. Тъжният звук я държеше будна, защото тя самата беше тъжна. Ако се чувствуваше щастлива, той може би щеше да я приспи. Как само виеше този вятър! А едрите дъждовни капки чукаха по прозорците.
— Също като че ли някой се е загубил в мочурите, лута се и плаче — каза тя.
Мери лежеше будна вече близо час и се въртеше в леглото, когато нещо изведнъж я накара да се изправи, да обърне глава към вратата и да се заслуша. Тя слушаше ли, слушаше.
— Сега вече не е вятърът — прошепна високо тя. — Това не е вятърът. Нещо друго е. Това е онзи плач, който чух преди.