Удряй където боли

— Защо ми го казваш на мен, Том? По-добре го кажи на бомбаджията, ако иска да те изслуша.

Лепски сви рамене.

— Прави каквото знаеш — каза той, — но ти казвам, че ако избухне още една бомба, ще разберем кой го е направил и ще му лепнем най-малко петнадесет годинки.

— Кажи го на бомбаджията — повторих аз. — Довиждане, Том.

Отново се смесих с тълпата.

Махнах на Бил да стои, където беше и тръгнах към таверна „Нептун“. Намерих Ал Барни, който седеше на връзвалото за кораби и разговаряше с двама млади туристи с очила. Изчаках. Най-накрая го снимаха и мъжът извади десетдоларова банкнота. Ал я грабна и когато се отдалечаваха им махна за довиждане.

— Бизнесът с туристите потръгва, а, Ал? — попитах аз, след като се приближих.

— А, мистър Уолъс — отговори той и прибра банкнотата в джоба на мръсната си фланела. — Още не е както трябва. Другият месец ще потръгне.

Ал ме изгледа с малките си като на акула очички и добави:

— Хубава бомба. Смедли си намери каквото търсеше.

— Ал, познаваш ли широкоплещест мъж, който ходи с бяло сако и широкопола шапка?

Барни направи гримаса.

— Хюла Мински. По-добре стой настрана от него.

— Кой е той?

Барни се огледа боязливо около себе си, после снижи глас и отговори:

— Един от главорезите на Волински. Опасен е!

— Къде мога да го намеря?

— Не ти трябва да го намираш. Казах ти, че е опасен, мистър Уолъс.

— Къде да го намеря, Ал — повторих въпроса си. Барни простена.

— Когато е в града, отсяда при Ханк Смедли. Идва преди първо число на месеца, за да се погрижи всички да си платят.

— Благодаря ти, Ал — казах аз и го потупах по дебелата ръка. След това тръгнах към Бил.

— Ченгетата направо са сигурни, че аз съм сложил бомбата — завърших аз, след като му разказах какво съм правил. — Лепски съвсем недвусмислено ме предупреди, но нямат доказателства.

Бил сви рамене и се качи в колата.

— Ченгетата винаги имат теории. Хюла Мински! Ама че име! Какво смяташ да правиш с него?

— Ще го настъпя. Ще го настъпя така, че да се движи с инвалидна количка цял живот.

Запалих двигателя.

— Кога? — попита Бил.

— Тази вечер. Около седем. Ще отидем на гости на Ханк Смедли и ще го почакаме.

— Това може да се окаже доста трудно.

— И да се окаже, какво от това?

— Ти ще се разправяш с Мински, а аз — с Ханк. Ръцете ме сърбят да цапардосам това черно копеле.

— Това беше замисълът, Бил.

Върнахме се у дома, аз запалих цигара и се замислих, а Бил започна да се разхожда неспокойно.

Тогава иззвъня телефонът. Протегнах се и вдигнах слушалката.

— Мистър Уолъс? — чух твърд, металически глас на жена, която би могла да е на всякаква възраст.

— Точно така. Кой се обажда?

— Аз съм секретарката на мистър Волински. Мистър Волински би желал да разговаря с вас. Възможно ли ви е да дойдете в хотел „Спаниш бей“ в пет часа? Ще ви очаквам във фоайето, за да ви заведа до апартамента му.

Линията прекъсна, преди да успея да кажа и дума. Оставих слушалката и предадох разговора на Бил. Той подсвирна тихо. И двамата знаехме, че хотел „Спаниш бей“ е може би най-скъпият по цялото Източно крайбрежие. Не всеки можеше да отседне в него.