Удряй където боли

— Мълчи и чакай! — просъсках аз.

Бомбата избухна почти веднага след това. Взривната вълна ни раздруса заедно с колата. Предните стъкла на клуба излетяха напред и се пръснаха по тротоара. Покривът се срути с ужасен трясък. Видях, че входната врата, заедно с бележката, се клати, увиснала на една панта.

Това ми беше достатъчно. Запалих двигателя и подкарах колата, преди ченгетата и пожарникарите да успеят да дойдат.

Бях направил каквото исках. „Черната кутия“ повече нямаше да работи и сякаш някакво тегло падна от раменете ми.

— Хубава бомба — каза Бил. — А сега какво?

— Нали знаеш къде живее Ханк?

— Разбира се.

— Ще отидем там и ще се погрижим за колата му. Бил ми показа пътя към „Сийгроув роуд“.

— Ей там живее. Вдясно.

Паркирах и двамата, въоръжени с големи чукове с къси дръжки, слязохме в подземния гараж.

Бяха ни необходими по-малко от десет минути, за да превърнем колата на Ханк в купчина старо желязо. Аз се занимавах със стъклата, а в това време Бил се трудеше върху двигателя. Наистина, вдигаше се много шум, но кой обръща внимание на такива неща в четири и петнадесет сутринта? Нарязахме гумите и после с флумастера написах „ККК“ на единствената несмачкана врата.

Върнахме се в колата.

— Доволен ли си? — попита Бил, а аз запалих мотора.

— Да — отговорих. — Сега ще спя спокойно. Благодаря ти.

Тръгнахме към апартамента ми.

За първи път след смъртта ма Сузи спах без да сънувам нищо. Когато станах, взех душ и се избръснах, беше единадесет и петнадесет.

Бил приготви закуска и докато се хранехме, ме наблюдаваше с любопитство.

— Мисля, че най-трудното мина, Дърк — каза той и счупи трето яйце.

— Струва ми се, че си прав — отговорих аз. — Ханк е карал колата. Остава този, който е плиснал киселината. Трябва да пипна и него.

— Ще го пипнем, Дърк. Ще поразпитаме наоколо.

След закуска отидохме до пристанището. Имаше много коли, но най-накрая успях да намеря свободно място и след като паркирах, тръгнахме покрай сергиите с боклуци, риболовните траулери и накрая стигнахме до останките на „Черната кутия“. Наоколо имаше тълпа зяпачи, повечето туристи. Двете ченгета от пристанището ги задържаха назад. Видях инспектор Том Лепски да разговаря с някакъв пожарникар.

— Стой тук — казах на Бил и си запробивах път през тълпата.

Едно от пристанищните ченгета веднага тръгна към мен.

— Здрасти, Том — извиках аз и когато Лепски ми махна в отговор, то се върна назад. Застанах до инспектора.

— Погледни само — каза той и махна с ръка към входа. — Такова нещо май не си виждал.

Доста усилия ми струваше да прикрия задоволството си, когато разглеждах развалините. Бомбата наистина беше свършила добра работа.

— Прилича ми на бомба — казах аз.

— Дяволски си прав. И такова нещо в нашия град не се е случвало досега. Кметът бълва змии и гущери. — Ленски се ухили. — Време беше някой да ликвидира този клуб. Е, който и да е бил той, добре го е подредил!