История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— На Карлито сигурно му се стъжнило.
— И още как! А Франсоа най-неочаквано изтеглил и печеливш лотариен билет.
— Успял да избяга ли?
— Сестричката на Карл V, Елеонора, се появила на сцената като deux ex macnina, за да се влюби във Франсоа. Той от своя страна й обещал да се ожени за нея, ако го измъкне от капана за плъхове, в който се бил озовал. И тя сторила всичко необходимо в тази насока.
— Но нали вече бил женен?
— Вече не, тъй като на младата му жена й била хрумнала благородната идея да опъне жартиерите тъкмо преди военната кампания. И сега вече, тъй като станало някак си неудобно да държи затворен бъдещия си зет, Карл V го отпратил обратно в Лувъра не без някои почести.
— Всичко това е върло интересно. Франсоа поне удържал ли на думата си?
— Ами да. Оженил се за Елеонора. Той бил истински джентълмен, и то до такава степен, че след сключването на брака въобще не се интересувал от нея.
— И тя не надала роптателен вой? — изрази изненада Берю. — Впечатлението ми винаги е било, че испанките са с гореща кръв и добре го дават върху матрака.
— Франсоа I отколе си имал нещо като собствен харем. А навикът става втора природа. Който има богат избор на качествен материал в това отношение, ще започне ли изведнъж да клати една и съща женска, и то не кой знае каква хубавица?
— Не — отвърна Берю, без дори да се замисли. — А Карлито знаел ли е, че зет му дори не пъха ръка под дантелите на сестра му?
— Всичко се е знаело. Но, изглежда, се е въздържал да изрази твърде рязко моралното си възмущение и обида.
— И какви ги надробил насетне Франсоа?
— Надробил нещо, което за момента не изглеждало съществено, но впоследствие имало куп последствия. Оженил сина си, бъдещия Анри II, за една роднина на папата… И знаеш ли как се казвала тази невинна мома? Катерина Медичи.
— Катерина Медицинска? Оная, дето с антимедицински методи изпратила сума ти народ на оня свят?
— Именно.
Уплашеното възклицание, което изпусна частният ми ученик, ми напомни за пореден път парадоксалния факт, че отровните исторически личности са често пъти по-известни от добротворните такива.
— И на каква възраст умира симпатягата Франсоа?
— На петдесет и две.
— От какво?
— Не е много ясно. Най-вероятно прекалено хубавият му начин на живот го е състарил и изтощил преждевременно. Както виждаш, Дембо, дори и най-приятните неща трябва да бъдат все пак дозирани.
— Че аз ги дозирам! Ти ме знаеш от години, Сана. На едно сядане не изпивам никога повече от четири-пет бутилки червено, като задължително замезвам с дреболийки, а после изклецвам каквото дойде, без да се увличам, и накрая, като се прибера, оказвам уважение и на Бертичка, за да не се почувства като горката Елеонора. Защото моята хич не си поплюва и ако я пренебрегвам, ще вземе да хукне насам-натам и после иди я гони! Хич няма да ми е драго все пак, ако по кръчмите разни познати и непознати започнат да се надпреварват да ме черпят, гледайки ме с роднинска топлота и симпатия!
— Но известно време преди да си замине от този грешен свят, Франсоа бил сполетян от голямо щастие — дошла новината за смъртта на неговия приятел Хенри VIII.
— Който сигурно също пукнал по причина на предозиране.
— Най-вероятно да.
— А с третия серсем какво станало?
— С Карл V? След смъртта на двамата му големи съперници той, естествено, започнал да скучае, и то дотам, че закономерно изпаднал в депресия. Те определено му липсвали и след като живял десетина години в плен на меланхолията, абдикирал и се оттеглил в манастир.
— Добре е направил — отсече Берю след кратко размишление. — Когато видиш, че вече нямаш ни приятели, ни неприятели, които си струват, че ни ти се яде, ни ти се пие, нито пък смокът ти надига глава при призивите ти, най-добре е да предадеш щафетата и да се замислиш за възвишени неща…
Нямах и идея какво разбира Берю под „възвишени неща“, предвид неговата твърде земна натура и конкретно мислене, но така или иначе поне в момента нямах и желание да си го разяснявам…
Документално четиво
Бижутерът-цар е убиец Берюрон
Месир Берюрон, бижутер в Париж, чийто бутик се намираше надве крачки от Лувъра, имаше всичко, за да бъде щастлив, и напълно съзнаваше това. Той беше достопочтен и почти честен човек, на невисоко интелектуално ниво, което обстоятелство по принцип значително увеличава шансовете на всекиго да изживее, и то сносно, дните, отредени му от Господа-Бога. Здравето му беше добро и можеше да яде и пие всичко, без риск стомахът му да се възбунтува. Търговията му беше приятна, елегантна и просперираща. Но най-драгоценното нещо, което Берюрон притежаваше, беше жена му: най-красивата жена, която някога съпруг е отвеждал пред олтара или любовник — в хотела. Аделин Берюрон хвърляше във възторг всеки нормален мъж, чийто поглед паднеше върху й. Тя беше възхитителна блондинка с млечнобяла кожа, с възтънка талия, вирнати цицорки и устни с цвят на зряла череша. Гласът й бе бархетнонежен и тих, а начинът й на говорене — изискан, тъй като я бе образовал нейният вуйчо-свещеник и тя бе в състояние да ви каже на латински онова, което други биха се затруднили да ви кажат на френски. Държанието й съответстваше на красотата й. Тя съумяваше да остане добродетелна, без при това да изглежда пуритански скована. Приемаше комплиментите с вежлива благодарност, но и с всичко показваше на ухажорите, че не биха могли да прескочат определена граница. Нейният деликатен чар допринасяше немалко за възхода на бижутерския дюкян на мъжа й Берюрон.