Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Икариум стоеше с гръб към него, изпънал лъка. На трийсетина крачки от тях беше застанал грамаден кафяв мечок, здраво стъпил на четирите си крака — поклащаше се, вдигнал муцуна, и душеше вятъра. Соултейкън беше дошъл.
Маппо пристъпи до спътника си и тихо каза:
— Този ми е познат.
Джагът сниши лъка.
— Превръща се.
Мечокът залитна напред.
Всичко изведнъж се замъгли и Маппо примига. Усети вкус на песъчинки на езика си, ноздрите го засърбяха от лютивата миризма, съпровождаща преобразяването. Усети как го обля инстинктивната вълна на страха и онази позната прашна сухота, от която бе трудно да преглътнеш. След миг превръщането приключи и сега към тях крачеше мъж, гол и светлокож под жаркото слънце.
Маппо бавно поклати глава. В лъжливата си форма соултейкън изглеждаше огромен, цяла грамада от мускули — но сега, в човешката си форма, Мессремб беше не повече от пет стъпки висок, почти плешив и толкова слаб, че чак мършав, с тясно лице и редки зъби. Малките му очички с гранатов цвят блещукаха в насмешливите мрежи от бръчици, устата му се бе изкривила в усмивка.
— Маппо треллът, носът ми подсказа, че си ти!
— Отдавна не сме се срещали, Мессремб.
Соултейкън току поглеждаше с едно око към джага.
— Тъй де. Северно от Нимил беше май.
— Ония гъсти борови гори повече ти подхождаха — рече Маппо, унесен за миг в спомените си за онова време, за ония волни дни на огромните треллски кервани и далечните пътешествия.
Усмивката на мъжа пред тях повехна.
— Тъй е. А вие, господине, ще да сте Икариум, изобретателят на механизми, а днес — проклятието за д’айвърс и соултейкън. Да знаете, голямо облекчение изпитах, когато снишихте лъка си — само като видях как се прицелихте, сърцето ми затупа като полудяло.
Икариум го изгледа навъсено.
— Нямаше да съм проклятие за никого, ако зависеше от мене. Нападнаха ни без предупреждение — добави той, но думите му прозвучаха някак неубедително.
— Ще рече, не сте имали време да предупредите нещастното същество. Горките късчета на душицата му. Аз обаче съм всичко друго, но не и прибързан. Прокълнат съм с любопитен нос. Що за миризма е тръгнала с трелла, зачудих се, толкова близка до кръвта на един джаг, но и различна? Е, след като очите ми вече дадоха отговора, мога да си продължа по Пътя.
— Знаеш ли къде ще те отведе? — попита Маппо.
Мессремб се вцепени.
— Видели сте портите?
— Не сме. Какво очакваш да намериш там?
— Отговори, стари приятелю. А сега ще ви спестя вкуса на превъплъщенията си, като поудължа разстоянието между нас. Ще ми пожелаеш ли всичко най-добро, Маппо?
— Да, Мессремб. И ще добавя едно предупреждение: преди четири нощи пътят ни се кръстоса с пътя на Риландарас. Пази се.
В очите на соултейкън проблесна нещо от дивия мечок.
— Ще се отварям очите.
Маппо и Икариум го гледаха, докато не изчезна от погледа им зад една канара.
— Лудост се е затаила в него — рече Икариум.
Треллът потръпна.
— Да беше само у него. У всички тях — въздъхна той. — Между другото, така и не намерих път нагоре. Нищо не се вижда.
До ушите им стигна бавно чаткане на подковани копита. По ръба на урвата към тях се приближаваше някакъв мъж, яхнал черно муле. Седеше кръстато на високото дървено седло, загърнат в дрипава прашна телаба. Ръцете му, отпуснати на резбования лък на седлото, бяха ръждиви на цвят. Лицето му се криеше под гуглата. Колкото до мулето, животното беше странно на вид, с черна муцуна, черна кожа и уши, а и очи също така. Ни едно светло петънце не се мяркаше по абаносовото му тяло, освен праха и нещо, което можеше да са петна от засъхнала кръв.
Мъжът се полюшна на седлото и изсъска:
— Няма път за навътре. Само за навън. Още не е дошъл часът. Живот даден за живот взет, запомнете тия думи, запомнете ги. Пострадали сте? Лъснали сте от гной. Слугата ми ще се погрижи за вас. Грижлив човек, с леки ръчички, едната бръчкавка, едната розовка — схващате ли смисъла? Още не. Още не. Толкоз малко… гости. Но ви очаквах, да.
Мулето спря точно срещу процепа и погледна скръбно двамата пътници, докато ездачът му се мъчеше да разгъне скръстените си крака. Охкания и пъшкания придружиха усилията му, после той изгуби равновесие и с отчаян вопъл се прекатури и тупна в прахта.