Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Пътека не виждам, но все някакъв подстъп трябва да има. — Изгледа накриво спътника си. — Смяташ, че е обитавана.
Икариум отърка засъхналата кръв от челото си и кимна. Измъкна меча наполовина от ножницата и изгледа навъсено късчетата плът, все още залепнали по очуканото острие.
Д’айвърсът ги беше изненадал — дузина леопарди с цвета на пясъка, изсипали се от дерето на по-малко от десет крачки вдясно от тях, докато двамата подготвяха бивака си. Един от зверовете бе скочил на гърба на Маппо — челюстите се затвориха под тила му, ноктите се впиха в коравата кожа на трелла. Беше го нападнал все едно, че е антилопа, и се опита да прегризе гръкляна му, докато го свличаше долу, но Маппо не беше антилопа. Колкото и дълбоко да се впиваха кучешките зъби, срещаха само корави мускули. Вбесен, треллът се пресегна над главата си, смъкна животното от раменете си, стисна го за кожата на врата и за единия заден крак, шибна го с все сила в канарата и му пръсна черепа.
Другите единадесет бяха обкръжили Икариум. Още докато Маппо смъкваше тялото на нападателя си от гърлото си и се извърташе, видя, че четири звяра вече лежат неподвижно около джага. Погледът на трелла се спря на Икариум и страхът изведнъж го стисна за гърлото. „Колко още? Докъде е стигнал джагът? Благослови ни, Беру, моля те.“
Един от зверовете беше впил челюсти в лявото бедро на Икариум и Маппо видя как древният меч на воина блесна надолу и обезглави леопарда. В един смразяващ миг главата се задържа — щръкнала от крака на воина буца, от която швиртеше кръв.
Живите още диви котки закръжиха.
Маппо се хвърли напред и ръцете му докопаха една плющяща в прашния въздух опашка. Изрева и метна из въздуха врещящата твар. Гърчейки се, леопардът прелетя седем-осем разкрача, удари се в стръмната скала и гръбнакът му се прекърши.
За д’айвърса вече бе твърде късно. Разбрало грешката си, съществото се опита да отстъпи, но Икариум беше неумолим. Джагът нададе пронизителен вой и се хвърли към петте оцелели леопарда. Те се пръснаха, но не достатъчно бързо. Зашвиртя кръв и разкъсана плът затупа тежко по пясъка. След няколко мига още пет трупа лежаха на земята.
Икариум се завъртя вихрено — търсеше още жертви на беса си.
Треллът колебливо пристъпи към него. След миг пронизителният вой заглъхна и студеният поглед на джагъта се спря върху трелла.
Маппо видя капките кръв по челото му. Зловещият звук беше секнал. „Съвсем за малко. Живи сме. Богове долни, този път… глупак съм, че тръгнах с него. Съвсем, съвсем за малко. На косъм.“
Мирисът на кръвта на д’айвърс, тъй щедро пролята, щеше да привлече други. Двамата бързо прибраха вещите си и тръгнаха. Преди да тръгнат обаче Икариум извади една стрела от колчана си и я заби в пясъка така, че да се вижда отдалече.
Тичаха цяла нощ. Не страхът от това, че ще умрат, ги тласкаше — и за двамата по-страшната заплаха беше убийството. Маппо се молеше дано стрелата на Икариум се окаже достатъчно предупреждение.
Утрото ги завари при източните скали. Отвъд стръмните канари се издигаха проядените зъбери на планините, разделящи Рараку от Пан’поцун Одан.
Нещо бе пренебрегнало оставената стрела и ги преследваше, може би само на левга зад тях. Треллът го беше усетил преди час — соултейкън. Формата, в която се бе превъплътил, беше огромна.
— Намери ни път за нагоре — каза Икариум и изпъна лъка. Подреди пред себе си останалите стрели и се обърна към посоката, от която бяха дошли. На стотина крачки омарата, вдигнала се като треперлива пелена над пясъците, скриваше всичко. Ако соултейкън се появеше и нападнеше, джагът щеше да има време да запрати срещу него няколко стрели. Лабиринтите, всечени в дръжките им, можеха да свалят и дракон, но физиономията на Икариум даваше ясно да се разбере, че от тая мисъл му прилошава.
Маппо опипа драскотините по тила си. Разкъсаната плът вече пареше — загнояваше и беше покрита с мухи. Мускулите под кожата пулсираха с тъпа болка. Той извади от пътната си торба лист от кактуса джегура и изстиска сока върху раните. Гърбът му се вкочани и му позволи да раздвижи ръката си, без онази пронизваща болка, която го караше да се облива в пот последните няколко часа. Треллът потръпна от внезапния студ. Сокът на кактуса беше толкова силен, че можеше да се използва само веднъж на ден, за да не стигне изтръпването до сърцето и дробовете. А и щеше да направи мухите още по-жадни.
Приближи се до цепнатината в стръмните скали. Треллите бяха обитатели на равнини, така че Маппо не беше кой знае колко ловък в катеренето и задачата, която му предстоеше да изпълни, не го блазнеше особено. Цепнатината се оказа толкова дълбока, че поглъщаше светлината на утринното слънце — и тясна в основата си дотолкова, че той едва можа да се провре. Пропълзя вътре и студеният влажен въздух го накара да потръпне отново. Очите му бързо се приспособиха и той видя задната стена на цепнатината на шест крачки пред себе си. Стъпала нямаше, нито вдлъбнатини за захващане. Нагоре пукнатината се уширяваше, но оставаше недостъпна до онова, което според него трябваше да е основата на кулата. Дори нещо толкова простичко като едно поклащащо се въже с дебели възли нямаше. Маппо изръмжа отчаяно и изпълзя отново на слънце.