Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Бенет си даваше сметка за нарежданията, получени от Саварк, Фелисин беше сигурна в това. Все пак властта на „краля“ на Чашата на черепа си имаше граници, колкото и той да го отричаше.
Стигнаха до главната шахта. Оставаха им още четиристотин крачки до Почти светлото на Кривините. За разлика от Дълбокия забой с неговата дебела, богата и права жила отатарал, минаваща дълбоко под хълмовете, Кривините следваха една огъната жила, която се издигаше и пропадаше, изгърбваше се и извиваше през варовика.
За разлика от железните рудници на континента, отатарал никога не стигаше до истински, основен пласт. Намираше се само във варовик и жилите бяха плитки и дълги, като реки от прах под вкамененото някогашно морско дъно, запълнено с изкопаеми растения и раковини.
„Варовикът е само костите на някога живели същества“, беше й обяснил Хеборик на втората им нощ в коптора, който им бяха дали край улица Лопатите — преди Бенет да ги премести в малко по-уредения участък зад Ханчето на Була. „Чела съм за тази теория преди, а сега вече се убедих сама. Тъй че съм склонна да вярвам, че отатарал не е естествена руда.“
„Това важно ли е?“, попита я Баудин.
„Ако не е естествена, какво е тогава? — ухили се Хеборик. — Отатарал, проклятието за магията, е създаден от магия. Ако не бях толкова добросъвестен учен, щях да напиша трактат за това.“
„Какво искаш да кажеш?“, попита Фелисин.
„Иска да каже — намеси се Баудин, — че подканва алхимиците и маговете да правят опити сами да създадат отатарал.“
„Това проблем ли е?“
„Тези жили, които копаем — обясни Хеборик, — са като пласт стопена някога тлъстина, дълбока река, затисната между пластове варовик. Целият този остров трябва да се е стопил, за да образува тези жили. Каквато и сила да е създала отатарал, оказала се е безконтролна. Не бих искал да се окажа виновен за развихрянето на такава сила отново.“
При портата на Почти светлото чакаше един малазански пазач. Зад гърба му се изпъваше пътят за миньорското селище. Слънцето отсреща тъкмо залязваше и Чашата на черепа тънеше в сянка — сумрачна падина, предлагаща благословен хлад след целодневната жега.
Пазачът — още младеж — беше отпуснал ръце на пречките на острието на пиката.
Бенет изпръхтя:
— Къде ти е ешът, Пелла?
— Тая доусийска свиня се изниза, Бенет. Можеш да го подшушнеш на Саварк — Гуглата знае, че нас той не ни слуша. Доусийските редници нямат никаква дисциплина. Напускат постовете, когато си щат, по цял ден играят комар при Була. Ние сме седемдесет и пет, а те са над двеста, Бенет, и всички тия приказки за бунтове… Що не обясниш на Саварк…
— Не си знаеш историята — каза Бенет. — Доусийците са на колене вече от триста години. Друг начин на живот не познават. Първо са ги газили от континента, после колонистите от Фалар, сега и вие, малазанците. Успокой се, не се излагай.
— Историята утешава само глупците — отвърна младият малазанец.
Бенет се изсмя гъгниво и посегна към портата.
— Тия думи пък чии ще да са, а, Пелла? Не са твои май.
Пазачът вдигна вежди, после сви рамене.
— Понякога забравям, че си корелец, Бенет. Тия думи ли? На император Келанвед. — Леко присвитите очи на Пелла се спряха на Фелисин. — Дюйкър, „Имперските кампании“, първи том. Ти си малазанка, Фелисин, спомняш ли си какво става след това?
Тя поклати глава, развеселена от прикритата напрегнатост на погледа му. „Научила съм се да разгадавам лицата — Бенет нищо не забеляза.“
— Не съм толкова запозната с трудовете на Дюйкър, Пелла.
— Струва си да се учат — отвърна с усмивка пазачът.
Усетила засилващото се нетърпение на Бенет, Фелисин пристъпи покрай него.
— Съмнявам се, че в Черепа ще се намери и един свитък.
— Може пък да намериш някой, през чиято памет си струва да повлечеш трала.
Фелисин го погледна намръщено през рамо.
— Момчето флиртува с тебе, а? — попита я Бенет от рампата. — Внимавай, момиче.
— Ще помисля за това — отвърна тихо Фелисин на Пелла и продължи към портата на Кривините. Закрачи с Бенет по стръмния път и му се усмихна. — Не си падам по нервните типчета.
Той се засмя.
— Това ме успокоява.
„Дано да е така, благословена Кралице на сънищата.“
Стръмният път беше ограден от двете страни с ровове, запълнени с камънак, докато не се слееше с други другите два пътя при кръстовището „Трите съдби“ — широка вилка, обкръжена от двете страни от две схлупени доусийски караулки. На север от пътя за Кривините и вдясно от тях се проточваше пътят за Дълбокия рудник; на юг и вдясно минаваше пътят за Шахтата, водещ към един изоставен забой, където всяка привечер хвърляха умрелите.