Друидите на Шанара

— Ти знаеш името ми?

Бръчките от усмивката станаха по-дълбоки.

— Правилно се досещаш. Всъщност тук попаднах случайно. Можеш ли да ми посочиш как да изляза?

Морган го зяпна — висок, сух, с вид на човек, който знае какво иска. Усмивката, крято си беше надянал, беше съвсем не на място и в нея нямаше нищо дружелюбно. Морган отхвърли одеялото си и се изправи на крака, като забеляза как другият отстъпи назад при този негов жест, оставяйки едно постоянно разстояние между тях. Предпазлив е, помисли си, Морган, като котка.

— От Движението ли си? — попита той мъжа.

— Не принадлежа на нищо, освен на себе си. Остави това.

Той подхвърли на Морган някакви дрехи. Когато Планинецът ги разгледа, установи, че държи униформа на Федералната армия. Непознатият се изгуби в тъмното отзад за миг, после се върна отново като носеше нещо обемисто през рамо. Пъшкайки, остави товара си върху сламеника. Морган направо се стъписа като видя, че е труп. Непознатият вдигна падналото одеяло и покри мъртвия с него, за да създава впечатление, че спи.

— Така ще мине повече време, докато открият, че те няма — прошепна той със своята обезсърчаваща усмивка.

Морган се обърна и се облече колкото се може по-бързо. Другият нетърпеливо му махна, когато беше готов, и двамата се промъкнаха заедно през отворената врата на килията.

Коридорът навън бе тесен и празен. Само от време на време се появяваше по някоя лампа. Морган не беше виждал затвор преди да го докарат тук, все още объркан след побоя и тутакси загуби ориентация. Вървеше след непознатия предпазливо, проследявайки коридора, който се виеше между каменните стени покрай редица врати на килии, които бяха точно като неговата, всички заключени и с пречници. Не срещнаха никого.

Когато стигнаха до първия дежурен пост, той също беше празен. Изглежда никой не пазеше. Непознатият бързо премина в отсрещния коридор, но Морган забеляза през една полуотворена врата блясъка на метално острие. Той забави ход и надникна вътре. По стените на малката стая бяха накачени оръжия. Той изведнаж си спомни Меча на Лех. Не искаше да си тръгва без него.

— Почакай за минутка! — прошепна той на мъжа пред него.

Непознатият се обърна. Морган бързо блъсна вратата. Тя се отвори трудно, нещо заяждаше. Морган я блъсна, докато отвори достатъчно пространство, за да влезе вътре. Там, прикован с пирони откъм задната страна на вратата, имаше още един мъртъв човек. Морган преглътна чувствата, които изпитваше и си наложи да претърси лавиците, за да открие Меча на Лех.

Откри го почти веднага, все още в неговата импровизирана калъфка, окачен на един пирон зад връзка копия. Той бързо откачи оръжието, грабна и една кама и отново излезе.

Непознатият чакаше.

— Без повече бавене — каза той остро. — Наближава изгрев слънце, когато се сменя караулът.

Морган кимна. Тръгнаха надолу по втори коридор, по едно задно дървено стълбище, което се клатеше и скърцаше под краката им, докато слизаха, и излязоха на двора. Непознатият знаеше съвсем точно пътя. Нямаше никакви стражи, чак до един пост пред външната стена, но и той не ги спря. Минаха през вратите и излязоха от затвора, когато на хоризонта се появиха първите слаби проблясъци светлина.