Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
Поведението му направи впечатление на Ал Хас. Щом излезе, той повика двамата си другари да обменят мисли:
— Джеймол е разтревожен: прибра своето съкровище и отиде да го укрие другаде. Това може да значи само едно: опасност заплашва нас и нашия кораб. Какво да правим?
— Всъщност каква заплаха може да съществува за нас? Нима не разполагаме с най-мощни отбранителни средства, каквито тук светът едва ли познава? — рече Дул Хай с гордост.
— Но ние не знаем с какви оръжия е снабден противникът, който достатъчно ясно ни показа вече своето коварно лице — възрази Хай Мел. — При това възпрепятствувани сме свободно да действуваме с ултразвука, защото не бива да убиваме. Каквото и да ни се случи, няма да влезем в ролята на унищожители, това не е присъщо на нашия морал.
— Вън от това за кораба ни са опасни всякакви сътресения, които те могат да предизвикат с големокалибрените си оръдия; непременно ще пострада чувствителната апаратура — допълни Ал Хас.
— Не можем все пак да живеем непрекъснато под такава угроза! — раздразни се Дул Хай. — Трябва да предприемем нещо.
— Съгласен съм, но какво? — попита водачът на екипажа.
— Да заминем.
— Къде?
— Ние нямаме друг път освен оня, който ще ни върне в първия град: там са нашите другари — твърдо заяви Хай Мел. — Имаме точни координати, какво ни пречи?
Краткото съвещание приключи с това решение.
За да не събуждат подозрителността на хората, те изчакаха да се стъмни и унищожиха веригите, които ги свързваха с полицейската кола. Корабът се плъзна по брега и преди да падне в океана, краката му се разгънаха в широка плоскост, като образувах? четири плавателни перки. Сферата плувна, леко потънала във водата. Дул Хай даде курс навътре в океана — целта беше да се отдалечат, за да могат без пречки да вземат желания завой към определените координати на сушата.
В парахода нищо не подозираха. Джек и полицаите се бяха разположили в бара уютно, щастливи, че скоро ще се приберат по домовете си. Шампанското искреше в чашите им, когато бе вдигната тревога. Машините на парахода заработиха с пълна пара и той се отправи да догони изчезналия кораб в определената от радиолокатора посока.
Пътуваха цяла нощ. Мощни прожектори хвърляха огромни светли петна върху тъмната шир на океана, но не можеха да открият кораба. Едва на разсъмване успяха да го забележат далече напред. Радистът в кабината си непрестанно приемаше и предаваше новини и нареждания. Към девет часа прие съобщение, чието съдържание не успя изведнъж да схване. Замисли се, преповтори текста и тогава скочи като опарен. Хвърли слушалките и затича към високия мостик на командния пункт. Капитанът прочете съобщението, огледа с бинокъла пространството пред себе си и като видя тъмното петно на малък остров, вляво от което оставаше корабът на марсианите, бързо вдигна рупора и даде няколко команди. Параходът зарева, изпращя, направи остър завой и полетя по обратния път с двойна бързина.
Джек стоеше на борда и отначало не можа да почувствува обръщането назад: струваше му се, че само му се вие свят. От четвърт час насам и без друго имаше чувството, че го хваща морска болест. Но когато корабът с чужденците остана зад гърба му и разстоянието помежду им започна да се увеличава, разбра промяната на курса.
— Какво става, защо се връщаме? — изтича той при капитана.
Морякът го погледна високомерно, но после — сякаш да се наслади на впечатлението от думите си, подвикна нехайно:
— След половин час островът, който виждате нататък, ще бъде взривен и от него — а навярно и от вашите марсиани, които са съвсем близко до него — няма да остане и следа — и развя пред очите на Джек получената от радиста радиограма.
— Но какво е това… — започна и не се доизказа Джек, прекъснат от надменния капитан:
— Опит… повече не ви трябва да знаете… Джек беше сломен. Нямаше сили нито да пита повече, нито да мисли за нещо.
Скоро малкото петно от онзи кораб, в който Джек преживя толкова вълнуващи мигове, който му бе дал възможност да вкуси от сладостта на славата и щастието, изчезна от погледа му. Сети се за джобния си бинокъл и го насочи нататък, но дори и е него вече нищо не различаваше. Въпреки това остана на борда и махаше шапка за последно сбогом, сигурен, че те го виждат на своя екран.
Не бяха далече от брега на материка, но и половиният час изтичаше. И ето, далеч откъм острова долетя сподавен тътен. Той се носеше изпърво във въздуха, а след това премина по дъното на океана. Мощни вълни блъснаха парахода, издигнаха го високо, разбиха се в него и го подгониха бясно към сушата.