Съкровището на планетата Земя

Според вестниците атентатът бил старателно подготвен от опозиционната партия, която разчитала да внесе смут в навечерието на изборите. Водачите на тази партия били заловени; правеше се намек, че вече са получили своето наказание. За Джек беше ясно: патриотичните граждани не бяха чакали съдебна присъда, а са приложили закона на Линча. На другата страница Джек намери снимка на двамата „подстрекатели“ — отвлечените марсиани, снети на фона на развалините в момента, когато се опитали да избягат с предварително подготвена за тях кола. Свитите им фигури събуждаха по-скоро състрадание, отколкото ненавист… С трепетно сърце прегледа редовете надолу, за да види дали не са линчували и тях. Съобщаваше се, че са задържани в полицията, за да се установи точно произходът им и по чие нареждане са действували. Въздъхна облекчено: той достатъчно добре ги бе опознал, за да повярва версията за атентата. В главата му се зараждаше вече определено подозрение и той се питаше с ужас: „Възможно ли е?“… В края на краищата си спомни пословицата: „Когато атовете се ритат, магаретата стоят настрана, за да не пострадат“, и заключи, че станалото не е негова работа… Сър Арчибалд е майстор на бизнеса; не беше останал назад и шерифът — вестникът съобщаваше за повишението му по служба като награда за смелите му действия по време на атентата и след това, както и за умелото разкриване на атентаторите. Само той, Джек Молнар, се остави да бъде подмятан като футболна топка в лапите на едрите бизнесмени… Но не — те ще го видят пак, той ще им покаже!…

Какво точно ще им покаже, Джек не можа да намисли, защото в същия миг вниманието му бе привлечено от друга беда: насреща се зададе голяма тълпа, водена от група хора с бели наметала и също такива бели качулки на главите, с ножове и въжета в ръце. „Ку-клукс-клан!“ — ужаси се Джек и забрави, че едната му обувка остана небоядисана. С цялото си сърце се устреми към онези, над които надвисваше грозната опасност. Изтича до кораба и започна да чука нервно по вратата. Не му отваряха. Тълпата наближаваше, виковете й ставаха все по-ужасяващи. Още малко и той щеше да бъде заловен, ако спасителната врата не се бе отворила и роботът не го бе изтеглил вътре.

Джек се задъхваше, но нямаше време да мисли за маската и себе си: той отведе Ал Хас до прозореца и като му сочеше тълпата, която непрекъснато растеше, по всякакъв начин се стараеше да му покаже, че се налага да отлетят. Ал Хас обаче отказваше да го разбере. Застанал до прозореца, той наблюдаваше съвсем спокойно онова, което се вършеше навън. Когато хората докараха машина и насочиха дулото й към кораба, той посегна към един бутон: в миг срещу машината в стената на кораба се появи отвор, изхвръкна лъч и тя изчезна изпепелена. Джек погледна с трепет чужденеца, в чиито очи за секунда се бе появило зло пламъче, и се възхити от самообладанието му: нито един човек на земята нямаше да устои на изкушението да пусне чудовищното си оръжие срещу такива нагли врагове като нападателите.