Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
След дълга борба с разбунтуваните води параходът най-после успя да хвърли котва в един залив.
ГЛАВА XI
КЪМ НОВИ БРЕГОВЕ
Когато корабът се впусна в океана, тримата чужденци разпределиха помежду си задълженията на липсващите. Всеки бдеше.
— Машина след нас! — съобщи кратко Хай Мел, застанал на телевизионното око. — По всичко изглежда: параходът.
Корабът плуваше под контрола на точни и безпогрешни прибори, които го водеха в определената посока. Нямаше за какво да се говори. Съсредоточено всеки из залутаните из непознатите кътове на планетата Земя чужденци вършеше своята работа. Въпреки това обаче разстоянието между тях и парахода намаляваше непрестанно. Разбира се, те не искаха да се сражават е преследвачите. Ако бъдеха настигнати и им попречеха на решението да се върнат в град Д., оставаше една възможност: да отлетят. Но в условията на вода това беше задача, която трудно можеха да решат без своя бордови инженер Мен Лу.
А нощта преминаваше и светлината не беше в тяхна полза.
— Става нещо особено… Машината прави завой… сякаш има намерение да се върне назад… Връща се! И то с голяма бързина! — докладва радостно Хай Мел.
Ал Хас, от чиито очи нищо не избягваше, не сподели тази радост. Внезапното завръщане на парахода го накара да се замисли и потърси какви причини могат да предизвикат изоставяне на намеренията му.
— Завой под прав ъгъл! По посока на материка! Пълен напред! Всички в аварийните скафандри! — даде той бързи категорични заповеди.
Разсъжденията му го бяха довели до предвиждане на голяма опасност — какво друго можеше да накара парахода да бяга тъй бързо? Той се замисли откъде може да дойде опасността. Параходът, изразходвал толкова време и енергия в луд бяг след тях, се връщаше с двойна бързина; следователно опасността трябваше да се търси някъде по посоката, в която се движеха. И там напред той съзря късче суша: най-вероятно е в тази суша да се крие угрозата. Затова даде нареждания корабът бърже да смени посоката, за да избегне тази предполагаема опасност.
Сушата отдавна беше изчезнала от очите им зад линията на хоризонта, когато се случи нещастието. Там, където островът трябваше да се намира, внезапно се появи огромно огнено кълбо. То веднага се обви в гъст дим, който се издигна високо в небето, и прие форма на чудовищна черна гъба. Хай Мел извика и преди да продума, чу зад себе си Ал Хас.
— Атомен взрив! Облечете веднага биологичните скафандри!
За секунда надянаха нови скафандри върху аварийните; те бяха нагодени да предпазват тялото от микроорганизми, газове и вредни излъчвания. В същия миг ги настигна сътресението. Водната стихия сякаш се разцепи на две до самите глъбини на океана и оттам изригна нагоре гъста каша, която посипа кораба с оловно-сив дъжд. За миг потънаха. Ал Хас натисна бутона, който слагаше в действие водородния балон, изхвърлен през изолационната камера. Балонът поде нагоре кораба и го издигна върху водите.
Океанът бушуваше с все по-страшна сила. Вълните подмятаха кораба на всички страни, но благодарение на балона той се задържаше на повърхността. Най-неочаквано телевизионното око примига и потъмня. Страшна сила разтърси кораба. От пулта се раздаде тревожен звън. Командното табло светна, затрептя и в същия миг угаси а. Дул Хай усети, че нещо го блъсна в гърдите и падна назад в креслото.
Когато се опомниха от сътресението, първата им грижа беше да проверят запасите от кислород в твърдо състояние, въздухопроизводителната и въздухопроводителната инсталации — те бяха в ред. Пътешествениците въздъхнаха облекчено.
— Евтино се отървахме — каза Хай Мел.
Основания за паника наистина нямаше: осветителните тела работеха, а това беше най-сигурният признак, че атомната вълна не беше успяла да проникне вътре в кораба и повредите в командното табло и апаратурата за ориентир се дължат само на сътресението. Ала нямаше никаква възможност да се сложи ред в безредните явления, които се сменяха пред очите на смаяните чеда на далечна планета.
Навън ураганът продължаваше да бушува. Парчета скали и облаци земна каша непрекъснато удряха по стените на кораба, а водната стихия го подмяташе така, че екипажът трябваше да стои непрекъснато привързан с каиши към креслата. От време на време вълните се хвърляха така нависоко, та пътешествениците имаха чувството, че потъват дълбоко надолу. И в мрака на бездните те мислеха с горест за своята далечна родина, която едва ли щяха да видят пак. Пред очите на Хай Мел се възправяха образите на децата му, — които никога нямаше да узнаят съдбата на своя баща…