Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
… Моите деца!… Ще ги видя ли някога? Какви ли ще бъдат те, когато ние се завърнем? От тръгването пи дотогава ще изтекат много години. Ще намеря зрели мъже, поели в ръце съдбата си. Каква ли професия ще си изберат?… Но ще се върнем ли някога и ще ги намеря ли живи? Колко нещастия може да им се случат дотогава! Дали няма да им се изчерпят запасите, дали няма да ги постигне някоя непредвидена катастрофа?…
Моите деца! Боя се да ги спомена… Мислите ми за тях са колкото приятни, толкова и мъчителни. Между нас, петчленния екипаж на кораба, единствен аз имах щастието да спася децата си — всички други са загубили семействата си. Затова не смея да разговарям на тази тема с другарите си. Не желая да развреждам раните им. А така ми се иска да поговоря с някого: самата дума „дете“ ме изпълва с вълнение!… Взирам се навред и когато съзра деца, иска ми се да ги притисна и обятията си. Никога не съм подозирал, че родителските чувства могат да бъдат толкова силни. Впрочем всички се измъчваме от носталгия по родината и тревога за изчезналите другари. През дългото пътешествие из космоса, загубени прашинки между гигантските светила, ние сме станали едно семейство с един ум и една поля. Чувствувам как всеки от нас мисли непрестанно за пашата мъничка родина. Всеки бърза да се завърне и помогне на онези, които ни чакат там под непрекъснатата угроза на смъртта… Колко е жалко, че стигнали високо културно развитие, трябваше съвсем неочаквано да изживеем онова, което смятахме веднъж завинаги превъзмогнато и останало само исторически спомен… Как слабо познавахме собствения си род и каква престъпна немарливост проявихме!… Върнахме се към страха от неизвестността. Страх!… Това понятие бе изчезнало, само горди мисли и чувства владееха умовете и сърцата ни… И изведнъж…
Не — не ми се иска да спомням целия ужас, който трябваше да преживеем!…
По-добре да разкажа за приключението, което ни развесели.
По пътя към мините излязохме една вечер пред кораба, след като се бяхме подкрепили с вкусна храна. Трябва да кажа, че за прехраната си сме принудени да се грижим сами. Наистина Джеймол се старае да ни помага, но сме длъжни да заплащаме всичко. Добре, че се намират различни предмети, носени като подаръци за тукашните жители — с тях правим обмен за храна. Дано стигнат до времето на отпътуването ни, инак ни чака гладна смърт. И дали ще успеем да попълним запасите си за връщане — това е вече проблема. Наистина Ли Фай владее изкуството да произвежда синтетична храна, но сега него го няма, а и за нея са нужни материали… Затова в храната сме безпретенциозни…
През онази вечер стомасите ни бяха пълни с вкусно месо, донесено от Джеймол. Бяхме в добро настроение, особено Дул Хай, голям чревоугодник, за което често го иронизираме. Излязохме да подишаме малко свеж въздух и да се полюбуваме на красивия земен пейзаж. Планетата наистина може да се гордее с изключителната си прелест, но странно е защо сред такава красота чедата й живеят толкова грозно, лошо!…
Спътникът на планетата се подаде зад леки облачета. Под неговата мека светлина далече се открояваха планинските хребети; цялата природа изглеждаше чудна, нереална. Възхищавахме се и тихо разговаряхме как бихме живели тук, ако… ако въобще можеше да се живее… Беше доста хладно, дори за нас, привикналите на ниски температури.
Придружителите ни се бяха настанили недалече от кораба и запалиха огън от дърва. Не, мили съотечественици, не се чудете: те наистина горят растителността, тъй като тя е изобилна. От светлините на огъня фигурите на хората хвърляха фантастични сенки. Гледката беше една от онези, които ще останат завинаги запечатани в съзнанието ми. Хората се приготвяха за сън и налягаха направо върху почвата край огъня. Скоро и оставените дежурни, които дълго време слагаха дърва в огромното огнище, заспаха. Огънят избледня. Време беше да се прибираме и ние, когато забелязах нещо особено по посока към огъня. Ал Хас и Дул Хай разговаряха. Те винаги имат за какво да говорят — и не забелязваха нищо.
Към стана на хората се приближаваха живи същества. Бяха много и вървяха странно. Взрях се и разбрах, че се движат прегънати на две.
Можете си представи любопитството ни, когато видяхме как те се прокрадваха към хората.
— Как странно се движат! — рече Дул Хай. — Не съм виждал живи същества да ходят на ръце и крака.